У нас в България даването на „уроци" и „правилни решения" на всяка крачка е повече от жизнена необходимост. Всеки се чувства длъжен да ти обясни как точно стоят нещата (каквито и да са те), да ти прочете едно конско на махленски език и да ти демонстрира колко нищо от нищо не разбираш.
Помислете си само колко пъти в такси сте се чувствали като на изпит. Преди време помолих един шофьор да не пуши, докато ме вози и тази моя молба отприщи такъв словопоток на тема „коя-си-ти-да-ми-казваш-и-като-не-ти-харесва-хващай-трамвая", че по едно време започнах да обмислям как да скоча в движение, ако агресията му така неконтролируемо расте.
Друг път съм била еднолична публика на шофьорски речи за това как точно трябва да поръчвам такси, как да махам на улицата, като го спирам (с ръка напред, а не с вдигната над рамото било правилно!), как преди да се кача, следвало да попитам водача дали моята посока му харесва и го устройва, как си било моя работа да имам дребни пари, за да уредя сметката и разбира се, как не било правилно да се пита клиентът какъв да е маршрутът, защото к'во ти разбира клиент от маршрути и задръствания!
В масовото ограмотяване на населението активно участват и продавачките. Честно да ви кажа, понякога направо ми е носталгично по онова социалистическо време, когато жените и мъжете зад щанда чисто и просто ни мразеха в ролята ни на клиенти и демонстративно не ни обръщаха никакво внимание. Сега направо да ти се доповръща от дидактика и Макаренко методи в търговската мрежа! В един магазин за обувки с иронична полуусмивка ми обясниха как не може да искам ботушите ми да са с точния ми номер, защото „ако искате да знаете, двете ви стъпала са различни и никога няма да си намерите чифт обувки, в който и двете да не ви убиват поне малко!"
Точно бях на път да повярвам, че четири десетилетия явно съм ходела боса, когато услужливата професионалистка ме научи още, че трябва винаги да си имам в чантата чорап за проба на обувки. Всъщност изобщо не било тяхно задължение да ми дават такъв! Защото така „чорап по чорап и то къде ще му излезе краят?! Няма да обуваме махалата, я!" Научих също, че то било като с документите - до личната карта и шофьорската книжка винаги по един чорап - и децата го знаели! „Тънък - дебел, това вие си решавате!"
Да ти обясняват кое е правилно и да те хокат колко не знаеш елементарни неща е работа още на сервитьорите (те редовно те учат например, че не е задължително всички на масата да ядете заедно, а храните се сервират според реда, в който излизат от кухнята!), на техниците (наскоро един ми обясни, че било съвсем нормално да съм си платила интернет телевизия, обаче да нямам интернет телевизия, а друг пък ми проведе практическо обучение по затваряне на врата на пералня и ме светна, че не можело да чакам да ме посети в 12, когато съм записала час за 12 - можело да е 10, можело да е 14, можело дори и 16 ч. да е и „това си е правило, госпожо!") и на административните служители (е как може да не знам, че за задграничен паспорт се плащало в сметката, дето завършва на 16 и също, че било въпрос на елементарна култура да носиш навсякъде със себе си брачното си свидетелство!).
Поучителни лекции съм получавала редовно и от учителите на децата ми, но това някак съм го възприемала със снизхождение и разбиране, мислейки го за професионална деформация.
В България всички знаят всичко и затова всеки българин разполага с най-правилните начини за абсолютно всякакви ситуации. За възпитание и етикет въобще не ми се отваря дума - то няма по-разбиращи от нас кога се говори на Вие, кой кого поздравява и на кого се представя, как е правилно да се извиниш или помолиш. Има, разбира се, известни нюанси при практикуването на тези знания, но така или иначе винаги ще се намери някой наоколо, който леко изнервено да ти ги обясни. Да се чудиш защо като цяло българите сме доста невъзпитан народ при толкова възпитатели наоколо!
Любимият ми случай със спонтанни уроци напоследък беше в една аптека. Централна, много посещавана, с малко надменен и вечно уморен персонал, който очевидно много се притеснява да не би пък да ги вземеш за отбор обикновени продавачки, вместо фармацевтки. Във въпросната аптека любимка ми е една много съсредоточена и винаги сериозна дама със звънтящ в ухото източен диалект. Тя винаги държи да демонстрира дълбоките си аптекарски познания и затова и един аспирин да поискаш, няма да го вземеш, без да си чул личните й прозрения относно неговата същност и употреба. Аз имах неблагоразумието да поискам една хранителна добавка за подобряване на зрението и това ми коства лавина от директно изстреляни въпроси за дозировка, начин на живот и източници на информация. Всяко забавяне на отговора от моя страна беше атакувано с втренчен в очите ми поглед и въпросително и нетърпящо възражение „М?!".
Малко преди да се разрева от дълбоки липси в аптечната си култура, тя ми връчи въпросното шишенце и ме закова с: „То така не се купуват фармацевтични продукти, госпожо! Без никакво знание, просто така... Ми ние сме отговорни!" Косата ми се изправя, като си представя какво ли щеше да се изсипе върху ми, ако бях поискала витамин С на ампули или, не дай си Боже, антибиотик...
Единственото ми удовлетворение беше, че след като взе да съска на възрастния мъж след мен, че не знаел какво си поръчва (искаше „Антистенокадин"), той властно вдигна ръката си във въздуха, погледна я смръщено между веждите и съобщи на висок глас: „Четиридесет години съм сърдечен хирург! Айде дайте ми го сега този „Антистенокардин" и не ме възпитавайте!"
„Нека ти е, многознанице!", си каза доволно вътрешното ми аз. „И ти си намери майстора, разбирачка такава!"...
Докато на вратата мъжът от охраната не ме спря властно с ръка. Трябваше да ме научи как правилно, ефективно и щадящо световния мир и популацията на пандите се излиза през автоматична врата с датчик и плъзгащи се крила...
Свежо, остроумно и за жалост напълно вярно. За много години!