Британският музей съдържа в колекцията си съдове за пиене от цял свят. Но най-поразяваща е германската колекция, основно заради количеството чаши, халби (с капак и без) и други - основно създадени за пиене на бира. Основно от XVI и XVII век, те са създадени от всякакви материали и идват от какви ли не части на немскоговорящия свят.
Високи стъклени чаши от Швейцария, керамични халби от Кьолн, покрити чаши от Австрия и инкрустирани със сребро канчета от Хамбург или от немскоговорящите търговски градове в Прибалтика: от Любек до Рига.
Но най-впечатляваща от всичко е халба, направена изцяло от кехлибар - екзотичния, скъп, ексклузивен материал, разпространен в източна Прусия.
При вида на всички тези чаши е очевидно, че германците навсякъде не само обичат бирата, но и обичат да я пият в стилни съдове.
И го правят от повече от 2000 години!
Всъщност това изглежда е сред първите неща, които древните автори са писали за тях.
Около 100 година сл.н.е. римският историк Тацит в своята "Германия" разказва за русокосите синеоки племена, които създавали на легионите сериозни проблеми по Рейн. Той описва и по-далечните племена, които събирали кехлибар в прибалтийските райони. А общото между всички тях било едно:
"Питие, направено от ечемик или друго зърно, което оставят да ферментира така, че да наподобява вино. И пиенето му по цял ден и нощ не опозорява никого".
Археолозите по-късно потвърждават наблюдението на Тацит за пиенето на бира сред германските племена.
Ето защо, когато Германия по-късно - през XIX век, започва да търси ново усещане за идентичност, бирата се превръща в основа на "германското".
"Ако гледате картини от XIX век, художниците обичат да показват германците чрез символите на бира и мечка. Те ги избразяват как лежат на мечи кожи и пият огромни количества бира от украсени рогове", разказва Петер Петер, водещ рубриката за храни във Frankfurter Allgemeine Zeitung.
"Бирата се превръща в национална кауза... Вижте огромните бирхалета, особено в Мюнхен: архитектите им са се вдъхновявали от вагнеровите мечти за нордически герои и епични саги".
Когато германските националисти, в търсене на велики германски традиции, се заемат да работят по символичния статут на бирата, освен цитатите от Тацит, те намират и баварския "Райнхайтсгебот" - закона за чистотата на бирата, въведен през 1487 от баварския херцог Албрехт IV.
Този "Закон за чистотата" се превръща в основа на много успешна митология
Немските националисти от XIX век приемат, че този закон е бил замислен с идеята за бира да се използва само чиста, незамърсена вода: евентуално доказателство, че националната напитка е била запазена в неизменен вид от векове.
Това масово се приема за истина, но Харалд Шол от мюнхенската "организация за бавно хранене" смята, че е преувеличено.
"Райнхайтсгеботът означава само, че е разрешено да се използват само определени съставки за правене на бира - ечемик, хмел и вода и нищо друго", твърди той. "Но всъщност това е бил чисто политически ход, който няма нищо общо с това да предпазва хората от натравяне или разболяване. Всъщност "Законът за чистотата" е целял предотвратяване на правене на бира с пшеница или ръж, защото те са се използвали за производство на хляб".
Макар първоначално законът за чистотата на бирата да е бил баварски, той бързо бива възприет и в други части на Германия.
Опустошаването на северна Германия през 30-годишната война (1618-1649) и последвалият недостиг на зърно за хляб правят този закон полезна регулация за запазване на ценните добиви.
Доказателство за успеха на митичния съюз между бирата и националната идентичност е фактът, че през 1871, по време на преговори за обединението на Германия, Бавария отстоява приемането от всички на "Закона за чистотата на бирата" като задължително условие за присъединяването си към новата Германска империя.
Поразително, въпросът за този закон изниква отново при обединението на Източна и Западна Германия през 1990. В Германия в продължение на 10 години се води така наречената "бранденбургска бирена война" - заради тъмна бира, варена в бившата ГДР, съдържаща захар - нещо, забранено във въпросния Закон за чистотата на бирата.
Регионалните бири са нещо, което е определяло идентичността на германските градове, села и региони от векове.
"Естествено, в Германия има традиция на регионални бири. В горна Франкония има ръчно създадена бира от мини-пивоварни, която се прави от специален ечемик, който е допълнен с малц. Има и пушена бира - Rauchbier - в Бамберг, която е много специална - и напомня малцовото Islay уиски по специфичния си вкус", отбелязва Шол.
И това усещане за силна местна идентичност ясно проличава и в съдовете за бира в Британския музей.
Почти всички те съдържат герба на различните градове или различните местни управници, което показва, че очевидно са форма на демонстрация на гордост от съответните градове.
Халбите изпълняват и много важна функция.
Официалните договори, търговските споразумения, клетвите за вярност често са завършвали с "цутринкен" -клетва за добросъвестност - включваща обикновено пиене на бира и сравнима по значимост с ръкостискането след сключването на споразумение.
В големи церемониални халби страните на споразумението са пили поред в публичен, церемониален акт на съгласие. Като се има предвид размерът на някои от тези халби - в някои случаи повече от литър - изглежда Тацит не е преувеличавал, когато е описвал страстта на германците към консумацията на бира.
С бирата върви и другата голяма емблема на националната диета на Германия - вурстът, или наденицата.
Вурстът, подобно на бирата, дефинира германските градове и региони.
Освен популярните като "франкфуртера", има и братвурст от Франкония, брегенвурст от Саксония, пинкел от Бремен, теевурст от Померания, и вайсвурст от Бавария.
Всеки регион има собствен вурст и се твърди, че има над 1200 вида - повече от три пъти повече от видовете френски сирена например.
В Германия бирата и вурстът въплъщават векове на национална, регионална и местна история, като отстояват местното разнообразие и местните търговски отношения; те са гастрономическият еквивалент на процъфтяващите регионални диалекти.
Петер Петер описва вурста като "история в чиния".
"Традиционно производството на вурстове е много сложно умение - нужен е много опит, за да бъде смляно месото по правилния начин и да се добавят екзотични подправки, за да се запази то задълго", казва той.
"Така че това е било право и повод за гордост на германските свободни градове - и в наши дни все още много вурстове носят имената на съответните исторически градове".
Например нюрнбергерите от Нюрнберг са малки вурстове с размера на пръст.
"В тях се добавя канела и други подправки. Тъй като Нюрнберг е бил град-близнак на Венеция, той е имал привилегирован достъп до ориенталски подправки".
Нюрнбергерът може и да не е познат на не-германците, но всички познават франкфуртерите.
Този леко безличен вурст в хлебче се продава на почти всеки ъгъл в Германия, както и в Европа и Америка: опушено, фино смляно месо, допълнено с горчица или кетчуп. Сега е познат под името "хот-дог", но франкфуртерът не е бил такъв в началото.
"Франкфуртерът се е появил като "коронационен вурст" във Франкфурт, в чест на римския император", обяснява Петер. "Тогава се е пекъл цял вол, когато бъде коронясан император, и той е бил пълнен с тези вурстове; това е било лукс, заради свръх-финото мляно месо. Хората в чужбина са ги купували, защото името на Франкфурт им е създавало усещане за лукс".
Така че следващия път, когато захапете франкфуртер, помислете за миг за връзката между баналния хотдог и императорските приеми във франкфуртската катедрала.
