В една петъчна вечер през септември 1982 г. в Стокхолм се случва нещо странно: край метростанцията Фридемсплан започват да се събират десетки тийнейджъри. Постепенно стават стотици. Хилядa. Изпълват всички коридори на станцията, излизат по тротоарите, застават на пътя. Най-сетне множеството от момчета и момичета решава да се раздвижи - вървят на юг към парка Ролам и го "окупират".
Те са навсякъде: на покривите на автобусните спирки, по дърветата, по електрическите стълбове и лампите. Тийнейджъри от цял Стокхолм и съседните градчета се събират заедно. Не са пияни или под наркотично влияние. Нямат плакати или кауза. Не протестират, не демонстрират. Просто са дошли в парка, защото така са се разбрали. Повечето от тях са тук, за да се срещнат с връстници, с които никога не са се запознавали на живо.
За съжаление - нямат достатъчно дълго време да намерят сродните си души. След около един час на мястото пристигат полицейски патрули, които нямат представа как да постъпят при гледката на хилядите ученици, които са се струпали в парка без видима причина. Шведската конституция гарантира правото на мирни събрания, но това е нещо необичайно за страна със спокоен обществен ред, в която повечето младежи нямат поводи да се бунтуват срещу незадоволени от държавата нужди.
Това, което се случва в парка, е импулсивно и неструктурирано, диаметрално противоположно на представите на шведското общество.
Над 50 полицаи са изпратени на място, няколко от тях са от специалните части Piketstyrka, с палки, шлемове и обучени кучета. Не са виждали нищо подобно досега. За секунди мирното събиране се трансформира в конфронтация.
Униформените решават да разпръснат младежите, удрят няколко от тях с палките си, кучетата започват да лаят. Полицаите изтласкват тийнейджърите обратно по бетонния мост, а някои от възмутените момчета започват да ги освиркват, след което - да ги замерят с камъни и бирени бутилки. Никой не може да ги усмири. Полицаите се принуждават да се крият зад автомобили и дървета, за да се предпазят от летящите предмети. Четирима от тях са ранени, един е с фрактура на ключицата.
Близо 10 тийнейджъри са арестувани, а на следващия ден вестниците описват инцидента, като го наричат "младежки бунт". Полицейският началник обяснява ситуацията с "масова психоза".
Това, което се случва в действителност, не е нищо повече от предвещание за бъдещето на интернет.
Десетилетия преди популяризирането на социалните мрежи, тийнейджърите в Швеция създават своя децентрализирана общност, в която да общуват и да споделят идеи.
Не е ясно как или кой започва всичко, но се предполага, че началото датира от 1981 г., когато шведски ученици откриват, че могат да хакнат монополния телекомуникационен оператор Televerket.
Когато даден телефонен абонат смени адреса си или прекрати линията, Televerket вади от употреба стария номер за известен период от време. Целта е евентуалният му бъдещ собственик да не бъде безпокоен с обаждания от близките на предшественика, които още не са разбрали за промяната.
В този преходен период по линията звучи предварително записано съобщение, което известява за прекъснатия абонамент и завършва с четири сигнала. Съобщението се повтаря автоматично, но между всяко излъчване има по-продължителна тиха пауза.
Тази пауза обаче дава възможност на няколко души да си говорят помежду си, ако са набрали номера по едно и също време. По това време повечето разговори се таксуват на минута - но прекъснатите линии са безплатни. През тях можете да говорите с приятели или непознати в продължение на часове, като каналът не е ограничен само за двама души - десетки гласове могат да се чуят едновременно в паузата между сервизните съобщения.
Телефонните номера на изоставените линии започват да се разпространяват из училищата в Швеция като епидемия. Спонтанните конферентни разговори се превръщат в масова среда за комуникация - "гореща линия".
Хиляди деца използват това средство за общуване след училище, а за много от тях това е най-добрият начин за намиране на приятели или за спасение от изолацията в по-малките населени място.
Горещите линии са възможни, докато телефонната система се намира в прехода между електромагнитните и дигиталните технологии.
Когато телефонната линия се прекатегоризира от активна в незаета, един номер може да поеме от 2 до 5 едновременни обаждания. Абонатите би трябвало да чуват само автоматичния запис, но тъй като се свръзват към един и същи преобразувател, могат да се чуват и помежду си. Ако незаетата линия е част от група, предназначена за вътрешно ползване (например вътрешна телефонна централа на частна компания), към нея могат да се закачат до 49 души едновременно.
Колкото повече хора се опитват да говорят един върху друг, толкова по-сложна става комуникацията - става изключително трудно да разграничиш гласа на човека, с когото искаш да поговориш, сякаш си на шумно парти и се надвикваш с всички останали.
За тийнейджърите в началото на 80-те обаче това е ново и вълнуващо преживяване, в което инвестират часове.
Някои от тях си пазат дълги списъци с номера на освободени линии, към които се прехвърлят, ако предишната стане твърде натоварена или ако Televerket най-после я отвори за официално ползване от нов абонат.
В даден момент от разговора се чува "Хайде да превключим на ...", като не се диктува номер, а се казва кодова дума. Само посветените в "тайната" знаят къде ще се прехвърли разговора, за да може той да се проведе по-дискретно и без много излишен шум.
Най-често използваните номера за "горещи линии" се помнят наизуст. Някои от потребителите ги свързват с радиоапарати, така че разговорите да се прехвърлят по високоговорители и дори да се презаписват.
Търсенето на нови канали за общуване става на случаен принцип - започва се с номер, завършващ на 00, и се звъни на 01, 02, 03, докато не се попадне на празна линия. Този метод отнема доста време в периода, когато повечето домакинства ползват телефони с шайба.
Както и в интернет-чатовете - рано или късно разговорите трябва да се прехвърлят във физическия свят. Паркът Ролам не е първото място, на което се срещат момчетата и момичетата от горещите линии. В Стокхолм се организират по-малки частни партита за гости, които се познават само по телефона. Пуска се слух, че родителите на някого ще пътуват извън града през уикенда и изведнъж пред дома на човека се изсипва цяла тумба от хора. Всички идват просто за да се забавляват.
Колкото повече се разпространява този феномен, толкова повече той обърква традиционното общество, в което редът и структурата са от първостепенно значение, а телефонът се използва за фамили разговори или за подаване на сигнали до полицията, а не за... свалки с непознати момичета. Някои линии се превръщат и в канали за продажба на наркотици, на крадени вещи и пиратска музика.
Вероятно затова се стига до конфронтацията в парка. Мирното събиране на тийнейджъри се приема за извънредна ситуация от полицията и пресата.
Медиите излизат със заглавия като "Фенове на горещите линии се сбиха с полицията" и "Младежки бунтове в парка Роламбсхоф", въпреки че свидетели на случая твърдят, че по-агресивните прояви са били изолирани и в пренебрежимо малък брой. Сътресението обаче води до незабавни промени.
Televerket веднага поема ангажимент да затвори линиите, което води до нова вълна на недоволство сред младите им потребители. Компанията разбира, че има нужда, която може да бъде задоволена, ако е по-регулирана. След около два месеца се пуска нов, легален канал, с повече правила като например лимит за разговорите до 5 минути и до 5 участници. Самото преживяване обаче вече не е същото, загубило бунтовния си блясък. Оригиналните фенове не искат да ползват "скучната" линия, но тя все пак набира значителна популярност. В един момент става толкова активна, че три от всеки четири обаждания в Стокхолм стигат до сигнал "заето".
Като всяка мащабна социална мрежа с пряка връзка между непознати, и тук се стига до неприятни инциденти, свързани с по-уязвими и непълнолетни лица, а една от срещите след разговор по горещата линия завършва със смъртоносен побой.
Консервативни политици настояват телекомът да прекъсне линията въпреки протеста на потребителите. Те настояват, че не трябва да бъдат ощетявани заради това, което се случва отвъд разговорите по телефона. А и побоища могат да се провокират и след размяна на гневни реплики в трамвая.
Някои от хората, които се запознават по линията, остават приятели в продължение на години - много след като и официалният канал е прекратен от компанията.
А телефонният бунт остава в историята като невероятно социално събитие. Или както пише германският автор Ханс Магнус Енценсбергер:
"Никой не знаеше откъде са дошли и какво искат. Не искаха да протестират за или против нещо. Тяхното единствено престъпление беше, че не са разчитали на нито една от съществуващите институции. Ако бяха подали молба до съответната служба за организиране на място за срещи на безцелни, слабо мотивирани и непознати младежи, вероятно щяха да получат субсидии, а не удари от полицейските палки".
