Батман и Жената чудо отново застават рамо до рамо, а нови герои се присъединяват към тях, за да спрат извънземна заплаха. Всичко това в чест на далия живота си за човечеството Супермен.
Толкова простичъж сюжет за филм, че човек доста би се зачудил какво може да се обърка при направата му.
Доста, ако питате критиците по света. Първите щатски ревюта за новия филм „Лигата на справедливостта“ съдържаха изключително често думата „каша“ в себе си, а филмът стартира обиколката си по кината с разочароващи финансови резултати.
В действителност обаче „Лигата на справедливостта“ не е чак толкова лош, особено ако не подхождате към него с очакванията за шедьовър на кино-изкуството.
А към филмите по комикси не трябва да се подхожда така, освен ако на режисьорския стол не стои Кристофър Нолан. В случая имаме едно приемливо копие на филм на Marvel за техните „Отмъстители“, което обаче можеше да бъде нещо много повече.
След лошо приетия „Батман срещу Супермен: Зората на справедливостта“ , Warner Bros. решиха да тръгнат в друга насока с филмите си по комикси на DC. Тя се усеща особено силно тук, като цялостният тон на „Лигата на справедливостта“ е с пъти по-лек и ведър в сравнение с предхождащите го филми.
Драмата – както в спокойните, така и в екшън моментите - е занижена чувствително за сметка на по-чести шеги и приятелски интеракци имежду персонажите.
Точно като във филм на Marvel, които обаче вече преексплоатираха тази формула и тръгнаха в други крайности, както пролича по „Тор: Рагнарок“. Така DC/Warner Bros. изглеждат като онзи ваш приятел, който се увлича по някаква мода едва след като времето й е отминало и се проваля в опита си да бъде свеж и готин.
Два филма в едно
„Лигата на справедливостта“ ти носи усещането и за филм, който веднъж е бил заснет, а след това изцяло преправен.
Това е напълно обяснимо, тъй като към края на снимките режисьорът Зак Снайдър трябваше да се оттегли заради семейна драма, а на неговото място дойде Джос Уидън - режисьор на първите два филма за „Отмъстителите“ на Marvel и основен двигател зад успеха на другата филмова вселена. Той имаше за задача да довърши и "освежи" лентата, което обяснява и приликите с отборния филм на Marvel.
„Лигата на справедливостта“ в известна степен е наистина „каша“, ако под тази дума разбирате смесицата между два отделни филма – този, който Зак Снайдър е тръгнал да прави, и този, който Джос Уидън в крайна сметка ни дава.
Стилът на Снайдър – мрачните нюанси в цветовете, по-тегавата атмосфера, прекаленото използване на забавен каданс – личат на много места. Върху тази основа сякаш „лягат“ сцените с типичните за Уидън похвати – много повече цветове на екрана; размяната на шеги и закачки между супегероите в напрегнатите моменти, сякаш всички са забравили, че краят на света наближава; някои абсурдни ъгли на заснемане и като цяло един по-анимационен тон на всичко.
Поотделно двете концепции може би щяха да работят добре. Заедно контрастът между тях на места е твърде силен и ще подразни по-наблюдателните зрители с липсата си на хомогенност.
Снимането на допълнителни сцени и „пренареждането“ на лентата се усещат и чисто технически – специалните ефекти на места са абсурдно слаби за филм с такъв бюджет (300 милиона долара), а лицето на един от главните актьори ще ви преследва в кошмарите ви със своята изкуственост. Защо? Защото заради друга роля актьорът е имал мустак, премахван впоследствие дигитално. И то не особено добре.
Утехата в случая е изцяло музикална. Композиторът Дани Елфман, който може да ви е познат с работата си по филмите на Тим Бъртън, създава един наистина героичен саундтрак, допълнен с няколко изненадващи, но сполучливо използвани парчета. Сред тях – кавър на песен на Ленард Коен и парче на The White Stripes. Браво!
„Мамо, кои са тези?“
„Лигата на справедливостта“ има тежката задача да представи трима нови супергерои на зрителите. Това е така, защото във филмовата вселена на DC липсва постоянния градеж по пътя към отборен филм и внимателното вплитане на нови лица в историята, каквито бяха налице при Marvel.
Светкавицата, Аквамен и Киборг за пръв път се появяват пред очите ни, като трябва да ни запука за тях за едва 2 часа. Личните им истории, които трябва да ни обяснят кой какъв е и за какво се бори, са наблъскани в няколкоминутни разговори и разкази.
„Теб те удари светкавица, а?“, „Баща му е в затвора“, „Майка ми ме остави на прага на баща ми...“, „Преживях експлозия“ и прочие – всичко това не ни се показва, а ни се разказва. И то по такъв начин, че обикновеният зрител едва ли може да разбере и запомни всичко.
Въпреки слабата си интродукция, и тримата герои са добро попълнение към франчайза.
Светкавицата (Езра Милър), свръхбърз студент, тук умишлено е използван като клоунът на групата. Киборг – бивш състезател по американски футбол, превърнат в получовек, полумашина чрез извънземна технология – правилно получава основна роля в цялата битка с извънземната заплаха. А дебютантът на голям екран Рей Фишър се справя достатъчно адекватно в не особено сложната "роботска" роля.
Най-сериозната промяна преживява Аквамен – смесено дете на човек и кралицата на подводната нация на Атлантида, който в комиксите е рус, гладкообръснат, а според някои хора и скучен. Warner Bros. рискуват успешно с него и в ролята влиза Джейсън Момоа (Хал Дрого от „Игра на тронове“). Той изиграва една мъжкарско-чаровна версия на персонажа, комбинация от дълга коса, мускули и татуировки. Не успяваме да разберем много за него (освен че обича да пие и има някакви семейни проблеми с другите жители на Атлантида), но работи добре като част от тима. Загадка остава само защо говори като 18-годишен сърфист.
Гал Гадот отново е прекрасна като Даяна Принс/Жената чудо, а нейният персонаж се държи най-зряло и отговорно от цялата група. Неслучайно самата тя отбелязва, че „работи с деца“. Предполагаемият лидер на групата Батман (Бен Афлек) се опитва да потвърди думите й с абсурдната си обсесия от това колко важен е бил Супермен.
По-простичък сюжет, още по-забравим злодей
Друга основна разлика с „Батман срещу Супермен“ e сложността на историята. В предния филм тя беше излишно усложнена с множество сюжетни линии, които в оригиналната му версия няма особен смисъл.„Лигата на справедливостта“, в тон с политиката за „по-леки филми“, ни предлага сюжет като за 10-годишни.
Извънземният генерал Степенулф вече веднъж е опитвал да добави Земята в списъка си със завладени светове, но е бил изтласкан от един неочакван съюз. Сега, хилядолетия по-късно, той прави втори опит. За целта са му нужни три кутии, с които той ще префасонира планетата ни по един крайно противен начин (оранжево-лилави лиани навсякъде, които са по-еднообразни и от изпъстрен с панелки квартал).
Батман предусеща опасността и с помощта на Жената чудо се опитва да събере другите супергерои и да ги убеди да рискуват живота си в името на спасяването на света. Уху!
Развитието на историята е почти толкова простичко, колкото и нейната основа. Липсват големите изненади, а клише след клише редят историята към финал, който ще ви изненада с това колко предвидим е всъщност.
Големият Злодей в случая не помага особено. Степенулф е с трудно за запомняне име, лесен за забравяне външен вид и скучна мотивация. Пропусната е възможността да ни се обясни и кой, аджеба, е Дарксайд, каква е връзката му със Степенулф и защо за неговата поява в евентуален бъдещ филм би трябвало да ни пука повече.
На пръв поглед семплия и неангажиращ сюжет е минус. Зрителят обаче вече е достатъчно объркан от непознатите му лица на екрана, така че липсата на излишната претенциозност и сериозност на „Батман срещу Супермен“ всъщност е някакво подобрение.
300 милиона бюджет, колко милиона загуба?
За момента "Лигата на справедливостта" не изглежда като хита, от който Warner Bros. се нуждаеха. Лентата изкара едва 96 милиона долара в първия си уикенд на екран, което е далеч от най-касовите филми за годината и е най-слабото стартово представяне от всички заглавия от филмовата вселена на DC.
Така въпреки бюджета си от 300 милиона долара филмът може да се окаже финансово разочарование и да разклати мащабните планове на DC и Warner Bros. за много други предвидени екранизации на комикси.
Не добър, не лош - някъде по средата
„Лигата на справедливостта“ не е някакъв страхотен филм, който горещо да ви препоръчваме да видите. Не е и толкова лош, колкото някои критици ще го изкарат. Той е това, което свикнахме да очакваме от екранизация на комикс – двучасово забавление, в което няма да ви се наложи да мислите или чувствате. Ще се засмеете на някоя друга шега, ще се порадвате на някоя друга епична битка и на следващия ден няма да помните почти нищо.
Има го намека за нещо много по-различно и запомнящо се, но е просто това - намек и нищо повече. И в крайна сметка, това е най-жалкото.
