Попполитиката ни все още цикли върху рефрена "нещата няма как да станат току-така и сега", но попкултурата ни накара да я гледаме от едно стъпало по-нагоре. Ако някой успее да измисли лош коментар за този филм, той ще е най-лошият българин, рецензент и зрител на 21 век.
Гледали сме толкова тъпи американски комедии с неоправдана претенция и бюджет, който да реши два-три проблема в страна от Третия свят, че новата бг продукция трябва да умили всеки перманентен скептик. За "Мисия Лондон" могат да се кажат поне пет добри неща, а слабите места този път нямат значение.
1. Митовски си пада по Коен
Това си личи още с избора на едноименния роман на Алек Попов, чийто ексцентричен удхаузски стил и сюжет режисьорът превежда с езика на някои от най-шантавите творения на братята Джоуел и Итън. Не че сравняваме "Мисия Лондон" с шедьовъра "Биг Лебовски", разбира се, но филмът на Митовски носи приятния полъх на едно от последните предизвикателства на режисьорското дуо "Изгори след прочитане".
Именно с добронамерената ирония, с която Коен стилизират идиотския образ на постмодерния индивид, Митовски успява да надскочи спекулацията с предъвкания байганьовски образ у нас.
В последните години българското кино прекалено много се стараеше да критикува или сатиризира действителността и манталитета ни с типично комплексарски похвати. С "Източни пиеси" като плахо начало и съвсем смелия "Мисия Лондон" родното кино се помирява с народопсихологичните ни недъзи и уверено влиза в играта с тях - така както преди време Едгар Давидс мачкаше в центъра на футболния терен с глаукома.
2. Играчите си могат толкова
Но то никак не е малко. С натрупаната рутина в скечовете Любо Нейков - готвач и мошеник лаик в посолството на страната ни в Лондон - успява да нареди като в пъзел саркастичните съставки на комедийния си образ. Уменията му в, макар и аматьорския за България стенд-ъп жанр, създават един ужасно смешен Баничаров.
Актьорът играе с такава лекота и спонтанност, че наистина гледаш класически касапин, попаднал в дипломатическата кухня сякаш след дебюта си в квартална кръчма в Надежда. Негови са и най-адреналиновите реплики и реакции, а на всяко "ей-ся-си-еба-мамата" на фона на дребния му шмекерлък, ти иде да кажеш "беше чудесно".
Това конкретно важи и за цялата, прибрана в образа на тихия луд, игра на Юлиян Вергов.
Пресъздаването на някой, който през цялото време брои на ум, като психологическа техника за овладяване на емоциите към хора, превърнали посолството в хаотичен битак, е роля за истински професионалист.
Изправен и пред извратените дипломатически фантазии на първата дама Селянова, сериозният посланик Варадин Димитров е още по-смешният герой във фарса.
На Алън Форд и Томас Арана им е лесно - след блокбастъри като "Две димящи дула" и "Гепи" (Форд) и „Гладиатор" и „Поверително от Ел Ей" (Арана) това да доведат нещо като кралица в нещо като посолство от името на съмнителна PR агенция не е кой знае каква работа.
3. Силата на детайлите
Те са единственото, което натяква за посткомунистическия маниер на героите, но също не съдят системата, а й се подиграват с тънък английски хумор. Найлонова торбичка, с която се разнася речта на президента минути преди началото й, кичозни китайски чаши за кафе с животински мотиви, свещ, забита в гърлото на бутилка в мафиотски клуб с руски оркестър, опърпани сандвичи, анцузи, ланци, ярко розово червило - драматургичният подход към детайлността улучва вниманието, както всяка една българска народна мъдрост (като "Ей, ш!), поставена на място.
Първата дама (Ернестина Шинова) се хвърля на врата на "Кралицата" като репортерка на врата на Бойко Борисов, а дизайнерските й шапки и етно спектакълът, с който цели да впечатли аристократичната дама, преекспонират цялата дипломатическа безвкусица, с която се занимава романът на Алек Попов.
Прекрасната Ана Пападопулу щрихира класическата гастарбайтерска жертва, попаднала в перверзния подземен свят на Лондон, а лошият английски акцент, с който й се налага да имитира лейди Даяна, изтъква и умението на българина да оцелява в абсурда, и абсурда на бизнеса с двойници на известни личности.
4. Предизвестена кулминация
Когато по средата на филма се появи пироман, маскиран като файър художник (Коцето Калки в обичайния си аутфит), който издава любовта си към огъня с изключително истерясал поглед, няма как да не си представиш посолството в пламъци към края на филма. Макар и прекалено рано да става ясно какво ще се случи пред очите на Елизабет Втора, зрителите го чакат с нетърпение именно защото е заявено с обещанието за най-грандиозната гротеска във филма.
Безспорно по-оригиналната сюжетна линия се гради върху историята с откраднатите от английския обществен парк патици, която препраща както към балканските мотиви на Кустурица (заради живото присъствие на патиците в посолството), така и към идиотските заигравки с ЦРУ на братя Коен (заради вградените в птиците чипове за проследяване, открити в коремите на лебеди).
Димитър Митовски успява да придаде разсмиващата нелепост на хората, които се възприемат сериозно, с такава професионална самонадеяност, каквато само един наистина пораснал режисьор може да си позволи.
5. И поука-две...
"Мисия Лондон" пълни кинозалите не само заради силната си PR кампания. Хората ръкопляскат накрая с въодушевено облекчение, че очакванията им са били оправдани. Филмът е отлично заснет и монтиран като за родна продукция и изобщо не прекалява в старанието си да бъде смешен. Посттоталитарната заготовка на историята е рециклирана в истински забавен балкански сюжет с британски привкус.
Подигравката с местните нрави този път не е самоцелна, а прокарва усещането, че щом селянията успява да ни разсмее толкова искрено, има шанс да я поизчистим.
И ако този път си разсипеш пуканките на пода, няма как да не се изчервиш.
