Киното днес страда от хиляди болести, мъчи се и се задъхва под тежестта на идеологическо бреме и художествен стерилитет. Все по-модерно и здравословно става да се обръщаме към вчера, за да задоволим глада за качествено екранно изживяване с неопетнени класики.
И колкото по-далече и дълбоко в миналото пътуваме, толкова по-добре.
В десетилетията назад като в неон светят имената на титаните на седмото изкуство. Те сигурно и авторитетно ни превеждат през по-добри филмови времена и пейзажи.
Възможно най-правилният и подходящ пътеводител из богатата, великолепна и понякога непозната история на киното е митотвореца Алфред Хичкок. Внушителен и влиятелен виртуоз като Хич винаги е сигурен залог в трескавото търсене на онази древна магия от светлина и сянка.
Добре познатите му шедьоври „Север-северозапад", „Шемет", „Психо" и „Птиците" са сред най-гледаните, изследвани и дискутирани класики на екрана. Тези масивни произведения функционират като централни артерии в сложната инфраструктура на англоезичното кино и това ще бъде така докато съществуват хора с вкус към качеството.
Но днес ви предлагаме извънредно живописна отбивка към един от експерименталните и най-авангардни опити на гениалния джентълмен - „Въжето".
Поводът е 70 години от излизането на този филм, който е толкова пионерски и дързък, че все още изглежда напред във времето и става по-интересен с всяко следващо гледане.
„Въжето" е психологически трилър, мелодрама, морална пиеса и упражнение по стил от най-висок калибър. Това е първият филм на Хичкок, който се възползва от наситената цветова палитра на технологичния процес, останал в историята с името си Technicolor.
Освен това е първото и единствено заглавие на маестрото, в което се създава илюзията за един продължителен непрекъснат кадър, постигната с хитри монтажни трикове и няколко наистина дълги, виртуозно хореографирани кадъра.
Целият филм се развива в реално време и изследва смъртоносното декадентство на двама млади мъже от горните слоеве на американското общество, обсебени от идеите на Ницше за свръхчовека. Джон Дал и Фарли Грейнджър са Брандън Шоу и Филип Морган - добре облечени и възпитани естети, които решават да извършат перфектното убийство и да го превърнат в произведение на изкуството, предизвикателство към обществото и доказателство за своето превъзходство.
Те удушават свой приятел и бивш състудент с малко въже в просторния си манхатънски пентхаус и слагат трупа в масивна старинна ракла.
Върху нея те разполагат коктейли, предназначени за гостите, които са поканили на вечерно парти. Сред тях са роднини на убития младеж и техният преподавател от годините в престижен университет - Рупърт Кадел, изигран от недостижимия Джеймс Стюарт.
Именно той е отключил фиксацията на Шоу и Морган по интелектуалното превъзходство с лекции за идеите на Фридрих Ницше. Доминиращия от дуета убийци е Шоу и той е убеден, че авторитетният Рупърт ще оцени тяхното „перфектно убийство". С течение на вечерта преподавателят започва да се досеща, че нещо не е наред. Шоу арогантно пуска трохи и следи по пътя на истината в опит да сюблимира своята ницшеанска свръхчовешка природа.
Морган става плашлив и неуверен и търси спасение в алкохола. Когато шокиращата реалност от раклата се разкрива пред него, Рупърт със сигурност не остава доволен от това, в което са се превърнали протежетата му.
„Въжето" е бърз, напрегнат и невероятно наситен портрет на писхологическата патология.
Джон Дал и Фарли Грейнджър са блестящи като двамата убийци с неизказана, но намекната хомосексуална връзка. Над всички е любимецът на Хич Джими Стюарт като авторитетния интелектуалец, който трябва да се изправи срещу развалените плодове на своята философска сеитба.
Почти цялото действие се развива в апартамента с гледка към небостъргачите на Манхатън, материализирани в един от най-качествените студийни декори на епохата. Движенията на всички актьори са били хирургически калкулирани и разписани до последната стъпчица в съзвучие със сложните траектории на огромната камера.
Хореографията на снимачната машина е брилянтна и изумява и до днес. Флуидните и дълги кадри са пълни с информация и разказват няколко истории - всичките интересни.
Филмът се оказва твърде експериментален за публиката в края на 40-те и не става особено значим хит, а дори Хичкок говори за „Въжето" като за неуспешен експеримент.
Но с годините произведението отлежава като квалитетно уиски и класата му вече не може да бъде отричана и игнорирана. Един великолепен шедьовър на 70 години, който влиза в мозъка като кино от бъдещето.
От едно по-добро бъдеще.
"... заглавие на маестрото, в което се създава илюзията за един продължителен непрекъснат кадър, постигната с хитри монтажни трикове и няколко наистина дълги, виртуозно хореографирани кадъра." Ако наистина го бяхте гледали, щяхте да знаете, че не се създава такава илюзия за един дълъг кадър. На няколко места във филма гледната точка просто се сменя към друг кадър без имитации. Освен това в останалите връзки не става дума за никакви хитри монтажни трикове, а за добре репетиран мизансцен - примерно едри планове на гърбове, които за кратко затъмняват кадъра.