Във време на такава оскъдица на филмовото производство у нас (под претекст, че пари за фалити има, но не и за филми) все пак се появиха няколко заглавия, които не ни спестиха настоящето и ни подготвяха упорито за бъдещето.
Част от тях носят апокалиптични и моралистични заглавия - „Урок","Прелюбодеянието", „Потъването на Созопол", „Отчуждение", и духът им е пророчески и прокобен.
А всичко започна малко на шега. „Още една мечта", примерно, комично разказваше за ръководен от кинорежисьор обир на банка. И ето ни вече почти на финала на сюжета с КТБ, скоро ще раздадем и Оскарите за поддържаща роля в него.
Със затаен дъх дочакахме и някой да формулира в кинообрази драмата на безброй българи, заложили къщи и набрали безумни кредити.
Дали ще се самоубият на екрана, след като всеки ден от страниците на вестниците ни гледат некролозите им?
Защото освен материал за комедии, и материалът за трагедии е налице, стига да има някой със сърце да го осмисли и, защо не, осребри с някоя статуетка от фестивал.
Премиерният „Съдилището" на Стефан Командарев (много подобно на споменавания често напоследък „Урок") влага сърце и мишци за тази благородна цел. Но дали не залага твърде много на емоционално незрели и неуплътнени герои?
Сякаш сенки на нас самите, на нашите родители и деца, с една дума, на всички тези, които редом с нас оцеляха и запазиха достойнство в мъглата на прехода, но без да стигнат до ексцесии и деградират напълно?
Дълго ще си отговаряме на тези въпроси.
Предишният филм на Командарев „Светът е голям и спасение дебне отвсякъде" успя да влезе в ранглистата от 9 номинирани заглавия за Оскар за чуждестранен филм, но това бе най-малкото от достойнствата му.
Използвайки няколко съдби в едно семейство и разместванията им в европейското пространство, той умело разтръби за трагичността на участта ни тук, на Балканите.
Като се фокусира върху един млад син на български емигранти, загубил паметта си, той ни връщаше към България с цялата й сложност и все пак красота на драматична провинция. Донякъде приличаше на пътеуказател за чужденци, но направен със светла мъдрост и мрачна ирония.
Изхабените теми и герои
В „Съдилището" Командарев вече е решил да бъде строг и справедлив и е взел за герой безпомощен мъж от някакво гранично село, изигран от Асен Блатечки. Той е в плен на местната мутра (бивш граничен офицер), на претенциите на сина си за успешен и охолен живот, както и на банката, която не се свени да ипотекира имоти дори в запуснати български села.
Под натиска и на виновното си минало (грях на границата по време на социализма, за който вероятно сте прочели в пресата като истински случай), и най-вече на бруталното неодобрение на сина (Ованес Торосян), който удивлява с елементарността и консумативността си, героят сякаш трябва да извърши ново престъпление, за да оцелее и угоди на околните.
Изключение прави мълчаливата любов, която го чака от отсрещния прозорец - Параскева Джукелова в единствената може би смислена роля на обемен и немногословен образ из филма.
Иначе ескалацията на трагизми и обречености на героя е класически замислена и нагнетявана, но това не ни помага да й повярваме.
Реваншът на съдбата за заклещения отвсякъде персонаж е заложен в потока от емигранти, скрити в цистерна за мляко. Наблизо е и метафоричното място, дало име на филма, там се е разиграло началото на драмата, тук ще е и финалът й - Съдилището.
От злокобната скала над тъмна пропаст гърци и турци са хвърляли хора, но не и българите. Филмът намеква, че можем и да започнем наново, щом крием, че сме го правили...
Да се почувстваме виновни
Главният герой Митьо, смотаният баща и бивш граничар, има един соло епизод - изповядва на сина си всичко, което е скривал до момента. И лошото, и хубавото за себе си. Спестявал му е обаче неща, които са могли да го възпитат, за да не остане толкова инфантилен и недодялан, колкото е. Сега в 7-минутен монолог му излива всичко.
Режисьорът на филма и двамата му съсценаристи (писателят Марин Дамянов, един от малкото добри диалогисти на българското кино, и Емил Спахийски - от най-изявените ни журналисти, което си личи в репортажния дух на историята) сякаш са в ролята на дълго мълчалия баща.
И искат да ни разкажат всичко за вината, скривано с години, което ни е направило и нас инфантилни, консумативни и непрозорливи до днес.
Но зрителят няма как да не се поизгуби във вече употребени представи, образи и конфликти от прехода и срамното ни минало.
Толкова ли не се наситихме на схеми и метафорични визии за това, което ни се е случило, и то представени във възможно най-опростен вид?
Малко ни идва нагорно да четем във филмите сглобени новини от вчерашната преса и коментари от форумите като реплики на действащи лица. Филми все с тъпа и лоша мутра, крадлив полицай и пубертет-материалист не могат повече да ни потрисат издъно. Имаме повече нужда от някакво чистилище, не от съдилище или съдебна реформа, а от вътрешен катарзис. Но то и тази дума вече се изхаби...
В крайна сметка истински разочароващото в „Съдилището" е, че партида от най-добрите ни автори и изпълнители е попаднала в плен на „общоевропейските и световни изисквания и ценности" и се опитва да им угоди.
Зрителите обаче едва ли ще откликнат.
