Премиерният български и не дотам български филм „Жалейка" (режисьорката Елица Петкова е българка, но филмът е направен под егидата на университет в Германия, където тя следва), е разказ за бунта на младите... но сякаш по-скоро на младите без кауза.
Лентата вече доста нашумя, и то не само у нас, стана победител в Международния конкурс на „София Филм Фест" през март, радваше се на голям интерес и възторжени отзиви при прожекциите си на фестивала, взе награда и на „Берлинале", а миналата седмица официално тръгна по българските екрани.
Плод на сценария на Петкова и на моментни импровизации на актьори и натуршчици, филмът разказва историята на младо 17-годишно момиче в едно забутано село с име на планина, Пирин. В това село е сниман и филмът „Писмо до Америка" от преподавателя на Петкова в Германия - операторът Рали Ралчев.
Селцето е една камара от мъртви къщи, прорязани от прашни пусти улици, почти обезлюдено.
Но недотам, че героинята Лора - чаровно момиче с отметната на една страна глава и коса, да няма и свой приятел. Момата не се дразни от донякъде недодялания вид на момчето, но всичко останало й противее. Красивият пейзаж наоколо, мръсните и шумни селски дворове, приказливите баби и лели, облечени като за фолклорен фестивал - всичко е омразно и тягостно за младата дива. Досадните напътствия, забележки и хокания на майка й я тормозят не защото не е свикнала с тях, а по-скоро защото не знае как да им отвърне. Лора не е приказлива, но лицето й говори, че е изпълнена с непротиворечиви чувства и мечти.
Тя копнее просто да я няма там. Дошло е нейното време - да смята, че светът я чака и е отворен за нея. И единственото, което е нужно да направи, е да се измъкне от тази тривиална селска, почти телевизионна наглед идилия, която прилича на някаква подигравка с всичките й въжделения. Но докато майка й я мъмри за щяло и нещяло, баща й не дава и дума да се изрече за заминаване. А Лора в мисълта си се е простила с всичко това, заличила го е от съзнанието си и отдавна духом не е в селото. Затова и смъртта на баща си приема безчуствено, с облекчение, благодарност и някакъв фатализъм - това за нея е просто знак на съдбата, още една пречка е паднала.
Тя не иска и да спазва ритуала на прощаване с мъртвите - да скърби, да закрива с черен шал богатото си деколте, да прикрива лицемерно колко е доволна, че главата на семейството вече не може да я спре и е дочакала заслужената си свобода.
Лора няма особена връзка със селото, където я е положила режисьорката. Докато една от бабите катери хълма с хубава протяжна песен на уста, недоволното и вечно докачено момиче е все със слушалки в ушите, за да се наслаждава на слабо известната, но доста приятна немска ъндърграунд група, Frau Duffner.
Като невероятен знак на съдбата идва фактът, че млад русоляв турист от Германия търси място за палатката си и слуша точно същата група. Очите на Лора светват, води го на любимото си място, след като преди това се е опитвала да го упъти. Но той, нищо неразбрал от обясненията й, е попитал дали има някой в селото да говори английски. „Аз", наивно е отговорила Лора и безкрайно е учудила немеца със самочувствието си.
Филмът откровено се присмива на нашата селска действителност и така внася един по-свеж за българското кино поглед към темата.
Но често това е реализирано неумело и непремерено. Бабите и лелите в това полузапуснато селце се държат противоестествено, а даже съществуващото иронично отношение към средата, към нейната закостенялост и обреченост, е малко надменно и повърхностно. Реакцията на главната героиня към смъртта на баща й е направо скандална и заради нея някои приписват на филма алюзии с едиповите комплекси, в края на краищата смъртта на бащата е задължителна и освобождаваща, а в случая го има като че ли и мисленото му убиване.
Проблемът обаче е, че става дума за филм, който търси някаква истинност и психологизъм в поведението поне на главната героиня, а всъщност й отрича всяко човешко чувство - освен това да иска да избяга от мястото, страната, дома си така, както ученик иска да избяга от час.
„Жалейка" е оповестяван като филм за младежкото бунтарство, изправящо се срещу закостенялата си среда.
Но това е само едно от възможните му тълкувания. От друга гледна точка, цялата несъстоятелност на главната героиня може да се разглежда като целенасочена критика именно срещу бунтарството без кауза - през цялото време със страшна сила виси въпросът какво въобще би правила Лора в големия свят. Така започнал като опит за убеждаване, че светът ни чака и трябва да му се порадваме, филмът постепенно ни внушава, че е по-добре да си стоим вкъщи, защото за нищо не ставаме.
Появилият се ореол около „Жалейка" до голяма степен се дължи както на наградата от „София Филм Фест", така и на специалния диплом от младежката програма на „Берлинале" (в категория Generation 14plus с филми, предназначени за подрастващи от 14 г. нагоре). Филмът обаче не е точно младежки, а е повече жалба по онези от младите, които знаят какво не искат, но не знаят какво искат - нещо присъщо за тази възраст, но не и привилегия.
Не може да се отрече, че филмът е заснет красиво и макар повечето актьори да стоят малко или много неестествено, Анна Манолова излъчва истинско очарование в главната роля - с възтежката си грация и отнесен поглед. Дори само с начина, по който гледа, тя обещава още филми, и то по-добри.
В този обаче селският бунт на героинята й е обречен и твърде наивен, Лора просто не изглежда подготвена за живота отвъд селото.
Ако трябва някъде да бъде потърсена надежда, тя е в по-малката й сестра, която се подчинява на майка си, но наблюдава и сестра си, безмълвно и замислено.
