Като последната класическа рок група, която може би въобще някога ще изникне на този свят, Pearl Jam се намират в сходна позиция с предшествениците си - способни са да напълнят всяка арена, на която свирят, но са до голяма степен изолирани от мейнстрийм музиката.
С други думи, както Rolling Stones и Брус Спрингстийн, Pearl Jam могат да продадат много билети, но не и толкова албуми, колкото в пика на славата си.
Спадането на интереса е свързано с променените навици за купуване на музика, както и със самата музика на алтърнатив иконите: след неравния, но вълнуващ No Code от 96-а, Pearl Jam се впусна да записва албуми, които в никакъв случай не бяха лоши - и съдържаха някои чудесни песни - но никога не докоснаха висините на Ten, Vs. или Vitalogy (особено Vitalogy).
Миналият им албум Backspacer (2009 г.) постигна доста, за да преобърне тази тенденция. Pearl Jam отново работиха с продуцента Брендан О'Браян, помогнал преди това за Vs. и Vitalogy, но напуснал продуцентското място след 1998-а.
Още по-важното беше, че бандата изглежда отново се забавляваше и в студиото, а не само на живите гигове.
Backspacer даже дебютира на върха на американските класации, което групата не беше постигала след No Code. Албумът създаде и хитова балада като Just Breathe - не от калибъра на Alive, но все пак достатъчна, за да върне част от по-непостоянните слушатели на групата, които ги бяха поизоставили от години.
Еди Ведър се е смирил?
Десетият студиен албум на Pearl Jam Lightning Bolt, който излезе в средата на октомври, като цяло е на една вълна с Backspacer. Макар да не е толкова пестелив (48 минути срещу 37-те на Backspacer), той обединява същата енергия и баланс, като съпоставя мащабен китарен звук и акустични балади.
Точно този микс се разкрива от първите два сингъла: Mind Your Manners предлага взрив от пънкарско буйство, докато Sirens от самото начало се разпознава като чистокръвна пауър балада.
Тук в лириките на фронтмена Еди Ведър се забелязва сладост, каквато рядко си е позволявал преди; с наближаването на 50-те част от настървението му е заменено със смирение, но по начин, който е повече красив, отколкото отчайващ.
Sirens е първата от няколкото песни в Lightning Bolt, засягащи тлеността - която може да бъде разгледана като лайтмотив на албума, ако въобще е уместно да се погледне по този начин на албумите на Pearl Jam.
По-актуален от очакваното
Swallowed Whole има подобна насоченост на текста („Това, което ни чака в гроба може и да е добре дошло"), но с красива китара в стил Том Пети и най-чистото вокално изпълнение на Ведър в целия албум.
Макар напоследък той да предпочита по-сдържаните (Sleeping By Myself) или съвсем бурните изпълнения (Mind Your Manners), винаги действа освежаващо, когато се завърне към простичкото и ясно фразиране и естествения си диапазон - гласът, който го направи известен, казано по-просто.
Заключителната балада в албума Future Days също печели от този подход, както и от готовността си да стъпи отвъд обичайните аранжиментни основи китара-бас-барабани (а тя много напомня и на Just Breathe, което вероятно е хитър комерсиален ход).
Lightning Bolt не е безупречен. По-дълъг е от нужното, с няколко песни, които се връщат в миналото без да го преоткрият: Let The Records Play е фънки и забавна, но бързо се забравя, а Pearl Jam са правили Yellow Moon и преди, и то доста по-добре.
Все пак обаче албумът изглежда по-актуален и свеж, отколкото може би светът очаква от американците, изгрели още в началото на 90-те - и доказва, че тази рок банда е способна да ни зарадва с поне още няколко класики.
