С проф. Ивайло Дичев разговаряме за интелектуалеца - изчезващ вид днес или масовизирана индивидуалност, и изобщо какво да се прави...
След две десетилетия промени, какъв е българският интелектуалец през 2012 г.? По какво можем да го познаем?
Първо нека разграничим "интелектуалец" от близки понятия, например демодираното днес "интелигенция", т.е. хората на интелектуалния труд, например учители, инженери, лекари. Тези съсловия са по определение крепители на социалния ред, т.е. консервативни, част от властта.
Интелектуалецът, какъвто го познаваме от времето на "философите" на Просвещението, е обратното - противопоставя се на обществения консенсус, критикува властта, представлява "малцинство от един човек" според прочутия израз на Оруел.
Интелектуалецът през 20 век се ангажира с някаква кауза, после обаче сменя посоката, прави изявления, понякога греши, понякога става смешен, често си навлича наказания. Основното при него е индивидуалният престиж, набран в сферата на интелектуалния труд - престиж, който той използва не по предназначение.
Например физикът Сахаров се заема да критикува политиката на СССР, лингвистът Чомски - тази на САЩ. Става дума за един вид частна собственост върху престижа, който в този случай се използва за обществени цели. Третата фигура, експертът, също приватизира престиж, само че го продава на частния пазар в лична полза.
Какво става с интелектуалеца днес?
Интелектуалецът се масовизира, милиони хора започнаха да практикуват онова, което преди правеха единици, защитени от заслугите и името си. Всеки блогър действа като интелектуалец, защото в демократичните общества цензурата вече не е легитимна, а техническата лекота на дигиталния свят прави възможно автоматичното приватизиране на престиж - пускам три поста и мислите ми вече са авторизирани, висят в Интернет (сякаш) завинаги.
От една страна - радостна и вълнуваща промяна. От друга масовизирането на индивидуалност и отговорност май е проблем.
Върна ли си интелектуалецът критичния ум - или все още има някакъв самоналожен стремеж към придворност?
У нас няма традиция на независимо мислене поради зависимостта на интелигенцията от държавата и парите. Твърде тънки са духовните общности, твърде зависим е университетът, твърде малък е пазарът на медиите.
Най-очевидната илюстрация на това е липсата на дисиденти по комунистическо време - когато се събраха достойни хора, решени да променят системата в Клуба за гласност и преустройство, те бяха или членове на БКП, или служители в елитни институции, носители на Димитровска награда, активни борци против фашизма.
Просто тук е така - няма достатъчно хора тук, които да преписват на ръка романите на Солженицин, както ставаше в Русия, много трудно е да добиеш престиж извън скромния официален коловоз. Дойде 89-та и никой не извади непубликувани ръкописи от чекмеджето. Въпросът, повтарям, не е в манталитета, а в много скромното културно пространство, в което сме се самооградили.
През 90-те тази конформност продължи на два гласа - едните бяха със СДС, другите с БСП. И никой не смее да мръдне встрани. Вероятно не помните един социолог Румен Димитров, горещ привърженик на СДС, който реши да напише една от първите критични статии, показващи проблемите на раждащата се десница "отвътре". Отлюспиха го (помните ли този колоритен глагол?), обидиха го, та емигрира чак в Австралия.
През последното десетилетие конформизмът вече не е партиен, но затова пък се появи нов императив за покорство: православие и национализъм. Ако някой не е съгласен с обскурантизма на първото или пък с фантасмагориите на втория, просто си мълчи. Не е добър тон да бъдеш критичен в тези деликатни сфери, тиражите падат, избирателите гласуват, пък и дето се казва, понякога си е направо опасно да не те набият. Просвещението тепърва ни предстои.
Често се коментира, че грубата простащина е завладяла обществото ни. Каква е вината за това на интелектуалния елит: писатели, художници, философи и пр., които избраха да станат сценаристи, "коментатори" и прочее легитиматори на популярната култура?
Аз нямам проблем с "простащината", напротив, изследвам я с любопитството. Простите хора потребяват прости културни продукти, сложните - сложни. Въпросът е в това, че педагогическата функция на модерната национална държава тотално изчезна, неолибералите в унес повтарят глупостите на Рейгън, че държавата била проблем, не решение. Ами ето, ликвидирахме държавата - избуя комерсиалната култура, която задуши всичко, защото тя е най-жизнена финансово.
Работата е в това, че няма легитимна позиция, която да подкрепя някаква културна педагогика - единственото допустимо оправдание за изразходване на държавни средства е, че ще се дадат за "българщината" (още една безумна дума!). Само че културата се стреми към универсални ценности, не към "българщина".
В последна сметка резултатът е, че пари се дават за местен протекционизъм, дават се на нашите културни дейци само защото са наши. И понеже не могат да се разберат на кого - раздават на всички по малко, "на калпак", така да се каже. Резултатът обикновено е провинциален, откъдето нов вой за това, че средства на "данъкоплатеца" се пилеят, и културната педагогика на държавата още повече бива стеснена.
Вината на културния ни елит е най-вече в това, че не умее да излъчва лидери. Каквото и да е състезанието - от чалга певицата до градския паметник, от писателя до музейната експозиция - винаги се предпочита да спечелят повече, но по-посредствени граждани, отколкото един, но гениален.
Така е в политиката, така е в науката, така е във футбола... Това ни връща към първата тема - конформността на българската интелигенция. Защо да си създавам проблеми като защищавам една или друга ценност против личните си връзки и приятелства? Проблемът на чалгата например за мен е в това, че се бълват непрестанно безброй звезди, които изпяват по две три песни и изчезват в небитието (или пък в нечия спалня...). Къде е българският Брегович? Няма как да се появи, защото ще има още двайсет като него, между които ще се разпределя вниманието, престижа, наградите.
Когато бях на ваша възраст, все още имаше художествени критици. Повечето бяха партийни, но ние знаехме кои са сериозните и четяхме техните рецензии. Днес такова нещо просто няма, за произведението - като за мъртвец - или добро или нищо! Всичко е (само)реклама. Единственият начин да се ориентираш е да гледаш колко души са го кликнали, лайкнали, мейлвали.
Е да, ама това означава, че се подчиняваме на вкуса на масата - на тази простащина, за която говорите. Няма да има култура, докато не се появят пространства на съпротива и на оценка, при това относително институционализирани, трайни. Но как става това в газообразния дигитален свят? Как става това в среда, където всеки, който що-годе знае чужд език, е готов да емигрира?
Какъв път изминават хората, за да достигнат днес до културата? Как културата достига до тях?
Културата днес е нещо много по-широко от онова, което сме свикнали да наричаме така. Култура е градското пространство, култура е шопингът, култура е храненето... Става дума за кодове, сред които се ориентираме, и индивидуализиращи избори, които правим, въображаеми общности, към които се присъединяваме. Все по-трудно е да кажем кое не е култура, кога не потребяваме някакъв тип култура.
Забелязвам убързяване на културните процеси. Студентите ми рядко гледат филми, по-стари от 5-6 години, вероятно роля за това има способността да сваляш (пиратски) от Интернет. Вследствие на това наместо да общуваш с вечността - както е, когато отидеш на симфоничен концерт или в музея - ти преживяваш изкуството като един вид вестник, информираш се за най-последните неща.
Разбира се пресилвам, но има такава тенденция. Аха, този направил нов филм, я да погледна няколко минути, ясно, имам мнение, свалям друг. Трудно е да накараш млад човек да стои два часа в тъмен киносалон, ютюб е съкратило дължината на нашата способност за концентрация до към 10 минути. Сигурно има някакви позитивни възможности в това развитие, но със сигурност промяната е доста драматична.
Забелязвам бавно завръщане на културата в градското пространство. В края на 90-те градовете бяха сякаш напуснати - хората предпочитаха да стоят пред екрана, а и толкова е мъчително навън, мръсно, шумно, грозно. Културното потребление в развития свят е свързано с излизане, общуване, културата е ритуал на заедност.
У нас засега тази работа се прави от неформални групи ентусиасти, вероятно много от тях са живели в Западна Европа. Изследвания на културното потребление във Франция например показват, че Интернет не само не намалява този вид публично потребяване на култура, а напротив, усилва го.
Тъй че дори това около нас да не прилича на град - нека да си го направим!
