За боксовите и други герои

В събота вечер аз, както и много други сънародници, се заредихме пред телевизорите и в около 23 часа местно време зачакахме една среща, за която се говори от поне година, а в последните три месеца - доста усилено. Боксовата среща Владимир Кличко - Кубрат Пулев.

Тук е моментът да кажа - няма да правя разбор на мача, не разбирам от бокс (ходих на няколко тренировки, когато бях в училище и бързо разбрах, че този спорт не е за мен), така както и не разбирам от футбол. Фактите обаче са налице - Кубрат Пулев загуби и това, което наговори веднага след мача, а и след кацането си на летище София, ме кара да се сещам за поговорката, че когато няма какво умно да кажеш, е по-добре да си мълчиш. Иначе асоциацията с Христо Стоичков става очевидна - спомените за феноменалната му левачка избледняха, но той не спира да говори неща, които изумяват с неадекватността си.

Много исках Пулев да бие Кличко, но след първите два нокдауна си помислих, че ще е чудо, ако завърши мача. Е, чудо не стана, но адмирирам факта, че той понесе тежки удари и върна тежки удари, стана след три нокдауна, които биха били нокаут за други, и направи опит да се вдигне и за четвърти път, преди съдията да прекрати мача. Но това което изговори после за мафия, монопол и всички други несвързани приказки, примесени с декларации от типа "ние българите не се предаваме" е просто...жалко.

Вероятно кланът Кличко държи повече неща под контрол, отколкото Пулев, но все пак....Владимир Кличко има четири пояса, за които Кобрата заяви претенции. Едва ли може да се очаква друго от настоящия шампион, освен да държи претендентите надалеч - по всякакъв начин. Така или иначе, каквито и съмнения да има в организацията на мача, на ринга Пулев имаше шанс да покаже, че е нещо повече, но засега Кличко показа класи над претендента за титлата си.

След което го похвали за добрата игра и силата да се бие и да се изправи след толкова тежки удари, на което Пулев отговори с - Кличко не заслужава уважение. Тази неизящна словесност на човек, за който съм се надявал да победи, ме остави със смесени чувства. Според мен, шампионът първо се научава да губи с достойнство.

По стечение на обстоятелствата не познавам Пулев. Срещал съм го веднъж в ресторант преди 4-5 години, когато беше толкова шумен, че много от другите посетители явно се питаха "Какво иска да покаже този човек?"

За разлика от него познавам двама други шампиони - алпиниста Боян Петров и парапланериста Ясен Савов. Първият изкачи за един сезон три осемхилядника, сред които и най-трудния - К2, което може да се окачестви и като "два пъти Кличко".

Вторият стана европейски шампион през 2012г. срещу пилоти като Ръсел Огдън и Лука Донини, които също могат да се определят като "Кличко във въздуха".

Постиженията на Петров и Савов обаче не предизвикаха истерия, каквато предизвика гладиаторският бой в събота вечерта в Хамбург. И алпинистът, и пилотът са имали спортни и житейски нокаути, които няма да описвам в детайли, но превъзхождат ударите, които понесе Пулев. И те като него намериха сили да станат и да продължат - единият да се катери към върховете и мечтите си, другият - да лети към нови титли.

Нито един от тях не се е доближил и до една стотна от хонорара на Пулев за пет рунда на ринга - просто бокса успява да предизвика повече внимание във зрителите, отколкото самотни занимания като катерене и летене. А както знаем, днес именно зрителите са мерило за всичко във спорта, а не положените усилия - защото в летенето и катеренето те са дори повече.

Просто телевизионните рейтинги и рекламните права са поставили всичко на мястото му поне във финансово измерение. В никакъв случай не считам хонорара на Пулев за незаслужен - моето мнение е, че всеки цент е честно заработен и спечелен, поне в тази тежка вечер.

Важно обаче е друго - когато повече хора се идентифицират с лексиката на боксьори, а считат алпинисти и пилоти за "баир-будали" и "чадър-бабаити" и постиженията им за незначителни, то вероятно и много други въпроси намират своя логичен отговор. Като например - защо един човек не успя да приеме нормално загубата си и да поздрави противника си? Това само някои ли го правят, или се очертава като народопсихология? И най-простия въпрос - това ще помогне ли на Пулев да победи следващия път? Едва ли.