Ибрахим е от Мали. Роден е в Куликоро, град в югозападната част на страната, в близост до границата с Мавритания. Всяка зима в продължение на години пред очите му, мощните автомобили на едно от най- известните състезания в света "Париж- Дакар", са летели с бясна скорост в северна посока, желаейки първи да достигнат заветната цел- Сенегал.
Мечтата на безброй състезатели по света е да бъдат част от духа на състезанието, поради уникалния му маршрут и любопитен формат. Постепенно ситуацията се изменя и десетилетие по-късно "Рали Дакар" емигрира от Африка, бягайки от войната, жестокостта и насилието. Ибрахим решава да стори същото.
Едва навършил 19 години, събира няколко килограма багаж и напуска родината си без ясна дестинация. Може би Франция, евентуално Швеция. Зависи от каналджиите, които срещу 1000-2000 евро ти обещават подкрепа и безпроблемно прехвърляне през границата.
За да я преминеш нелегално без да те заловят и да продължиш пътуването си на Запад, се нуждаеш от едно единствено нещо - много пари. Ако не притежаваш достатъчно, минути след като си стъпил в България, срещаш служителите на Гранична полиция.
Следващата станция "Европейски съюз"
Днес Ибрахим живее в София и по-точно в бежанския център в Овча купел. Не защото го е искал, не защото са го искали. За една година в столицата е научил много за България и обществото ни. Вижда хубавите фрагменти от живота тук с очите на чужденец, а с ушите на чернокож имигрант често чува обидни, заплашителни и унизителни реплики.
Страхува се и все по-рядко събира кураж да напусне препълненото имигрантско общежитие. Живее с други седем малийци в една стая. Винаги се прибира преди да се е стъмнило. Оглежда се често. Налага се да бъде внимателен. Всички в центъра са наясно със ситуацията, в която се намират и, че дивият популизъм, който се разгръща във всички посоки на обществото ще построи стена между тях и останалите. Ще се превърнат в "те''. Ние и Те.
Освен от белите, Ибрахим е уплашен и от възможността негови сънародници да посегнат към кражби или джебчийство, тласнати от мизерията, в която преживяват. Осъзнава, че ако престъпността в кварталите с имигрантско присъствие се засили, това ще доведе единствено нови проблеми за всички.
В последните седмици граждански патрули от "будни патриоти" зорко следят за сигурността на обществото, осигурявайки я най-често с побои над чернокожи имигранти. Тези своеобразни шпиц команди действат,ако не под покровителството на МВР, то поне министерството не реагира по никакъв начин на факта, че няколко десетки човека му изземват функцията, налагайки чрез ритници и юмруци своята истина. Явно, по-висша от закона.
Но нима не е очаквано балансът да се наруши и да зейват огромни пробойни в редиците на полицията, предвид факта, че хиляди нейни служители са пратени около Парламента, охранявайки народните представители от обичта на избирателите. Може би т.нар. патриотични патрули се явяват "контра-полиция", подобно на контрапротестиращите и контрамитингите.
Футболът - възможен изход
В България от много години се подвизават различни по умения, вяра и националност чернокожи футболисти от всички краища на света. Нито един от тях не е имал проблем с привържениците или фракциите на отборите, а дори някои от тези играчи са се превръщали в любимци на феновете . Много деца гордо са тичали из квартала с техни тениски, представяйки си, че един ден ще играят рамо до рамо с тях. Ще си подават топката с бежанец.
Ибрахим, заедно с още няколко момчета от центъра в Овча купел сформират отбор, благодарение на инициативността на футболния мениджър Виктор Кирков. Преди повече от година, той създава нещо немислимо до този момент- национален отбор на България по футбол, съставен от... бездомници.
Съставът е изграден от изоставени деца и сираци, които след навършване на пълнолетие, са задължени да напуснат социалните домове и да се настанят на улица. За постоянно. Без покрив, прехрана, работа, лекарски услуги. Без надежда за развитие или реализация. Най-вероятно бъдещи фрагменти от криминалния контингент. С една дума - крадци. В такава ситуация ги открива Виктор Кирков, който вярва, че тези деца имат правото да получат своя шанс в живота. Футболният терен им го предоставя.
Отборът на бездомниците сътворява истински фурор и съумява да стори онова, което техните професионални колеги се опитват да постигнат повече от 16 години. Класират се на Световното първенство за бездомници в Мексико. Там побеждават Англия, Германия, Франция и много други отбори и в своето дебютно участие завоюват престижното 14-о място от 56 отбора.
Независимо от любовта към футбола и уменията с топка, най-важната цел продължава да бъде извън игрището, а именно реинтегриране в обществото и социално и професионално стабилизиране. За много от момчетата в отбора това е възможност, която не бива да се изпуска.
Някои записват висше образование, други започват работа, трети - и двете. Мениджърът е постигнал своята цел и без да изоставя младите български таланти, решава да подаде ръка и на други обезсърчени млади хора без дом или семейство. Вероятно и без бъдеще.
По време на първата среща на Виктор с момчетата от бежанския център, недоверието и колебанието сред малийците е осезаемо. Да играят футбол? Да сформират отбор и да се състезават в първенство? Да получат шанс? Все възможности, за които дори и не са си помисляли, че ще се открият пред тях.
Постепенно ледът се разчупва, зъбните колела се раздвижват и машината бавно се задейства. Към момента набира скорост. Отборът тренира редовно и постоянно участва в двубои срещу различни отбори. Преди няколко седмици за техен противник съдбата определя състава на синята фракция "Левски - София Запад".
Тази формация от привърженици многократно е заявявала своите крайнодесни възгледи. Яростно се противопоставят на привличането на чернокожи играчи в Левски, пеят се песни против турците, цигани и всъщност срещу всички малцинства в България, независимо дали става дума за расов, религиозен или сексуален признал. Ние срещу различните. Ние и Те.
Независимо от някои притеснения у играчите на бежанския тим, мачът преминава безпроблемно, а завършекът му е белязан от усмивки, поздравления и взаимно уважение. Отборът на Ибрахим губи срещата в рамките на игрището, но момчетата искрено вярват, че са успели да спечелят нещо много по-ценно. Победили са стереотипа. Гол срещу омразата. И то на неин терен.
Вчера. Днес. Утре?
Подобно на почти всички имигранти, Ибрахим се надява скоро да получи своя статут на бежанец и да поеме отново по тъмните гранични пътечки. Този път тези около Калотина. Вероятно добрите стари пътища за контрабанда на цигари от Сърбия вече са се превърнали в огромни магистрали, през които преминава почти всичко. Тютюн, трева, наркотици, горива, метал. Хора. Всичко, което носи пари.
На каналджиите, на митничарите, после на шефовете и на техните заместници, а в края на пътя мръсните пари, които трафикът и контрабандата генерират, изчезват в Лихтенщайн, Кипър, Малта или остров Ман. Много от бежанците с радост биха ги последвали в някоя от тези държави.
Малцина от настанените в центъра в Овча купел имат дори минимална, представа къде ще се намират в бъдеще и какво ще се случи. Ибрахим не е сред тях. Той изчаква съдбата да му се усмихне, дарявайки го със скъпоценния документ, който ще бъде ключ за много врати. Към момента те не само, че са стабилно заключени, но дори не се виждат ясно на хоризонта, а мъгливо се разстилат, подобно на лятна мараня, из градските легенди и бежанските надежди.
Денят, в който малиецът получи своя официален статут на бежанец, ще приготви своя багаж и също толкова скорострелно ще си отиде от България, колкото и онази нощ, в която под звуците на камиони, натоварени с войници, оръжие, гняв и злоба е напуснал своята родина. Не го крие. Достатъчно искрен е да си признае,че предпочита да избяга в мечтания Запад. Нима само бежанците имат тази мечта?
Докато настъпи този миг, Ибрахим ще продължава да съзерцава планината от прозореца на пренаселената си стая, ще бъде по-внимателен и все по-рядко ще напуска района на общежитието. Когато го прави обаче, ще бъде щастлив, защото ще се впуска в поредния футболен двубой.
Минути, през които всички страхове и тъги се забравят и надеждата за приятелства, бъдеще и спокойствие владее сърцата на всички играчи. Същите емоции, които изпитва всеки от нас. В крайна сметка ние също сме бежанци, защото всички бягаме от себе си.
*Главен миграционен коридор, вторият по численост на мигриращите птици, свързващ Европа с Африка и преминаващ през Западна България.
