Евроскептичната политика изглеждаше до голяма степен като прочутата сцена от "Животът на Брайън" на Монти Пайтън, в която група революционери - решени да унищожат Римската империя - седят в амфитеатър и обсъждат различните секти, на между които е разделено движението им.
И те коментират Юдейския народен фронт, Народния фронт на Юдея и Юдейския популярен народен фронт ("Отцепници!"). Какво, пита един от революционерите, стана с Популярния фронт? "Той е тук", казва лидерът, сочейки към съперник, стоящ отчаяно самичък.
В началото на 90-те години евроскептиците във Великобритания бяха също толкова разделена хаотична групичка
Договорът от Маастрихт, подписан през 1992 г. от Джон Мейджър, превърна по-свободната Европейска икономическа общност в много по-интегриран Европейски съюз и отвори път за създаването на единна валута - и, както се опасяваха някои, за унищожението на националния суверенитет от нова федералистка империя.
С вътрешното разделение на торите разнообразните анти-Маастрихт движения започнаха да се плодят извън границите на двупартийната система. Едното от тях бе Партията на независимостта на Великобритания (UKIP), чиито корени бяха в Анти-федералистката лига, създадена през 1991 г. от група, предвождана от проф. Алън Скед, историк и преподавател в Лондонската школа по икономика.
С новата партия Скед и колегите му се надяваха да създадат движение, което да натрупа подкрепа за излизане от ЕС. По това време това звучеше като абсурдна, почти извънземна теза. В началото UKIP бе просто малка групичка посветени активисти и ексцентрици, почти неспособни да спечелят каквито и да е избори.
Активистите - верни на същината на малките партии - прекарваха повече време в борба един с друг, отколкото в конфронтация със своите опоненти - еврофили. Разцепленията и превратите за лидерски постове бяха масови. Ако торите им обръщаха някакво внимание, то беше само за да се присмиват на изглеждащите им като неадекватна групичка клоуни.
Торите сега не се смеят
Това, което Скед и колегите му започваха преди две десетилетия, се превърна в движение, способно не само да получи достатъчно висок процент в европейските и местните избори, но и да победи утвърдените партии. Възходът на UKIP възвестява зараждането на четирипартийна система във Великобритания, което прави много по-трудно за по-големите партии да спечелят мнозинство в парламента.
Как евроскептиците успяха да го сторят? Как малка групичка от периферията на системата се превърна в толкова силна, унищожителна и неподчиняваща се на нищо сила?
До голяма степен този резултат се дължи на дейността на Найджъл Фараж, работохоликът-лидер на UKIP, който кръстосваше страната и проповядваше настойчиво, че Великобритания трябва да излезе от Европейския съюз.
През 90-те той е един от ранните членове на партията, но... каква изненада - той и Скед не са се разбирали особено добре. Впоследствие Фараж е бил обвинен в расистки възглед - твърдения, които винаги е отхвърлял.
Настоящият лидер на UKIP, подобно на много от своите съпартийци, е бивш член на торите, който е счел, че консерваторите са предали Маргарет Тачър и че е нужна нова партия, която да отстоява нейните идеи.
През 1988 г. Желязната лейди произнася прочутата си реч в Брюж срещу по-дълбоката европейска интеграция
Скоро преди това тя е подписала интеграционисткия Единен европейски акт през 1986 г. - след което, според ултра-тачъристката версия на историята, тя е осъзнала ужаса на това, което искат "еврофилите". "Не сме се борили успешно за ограничаването на държавата във Великобритания, само за да ни бъде наложена тя отново - на европейско ниво, с европейска свръхдържава, упражняваща нова доминираща власт от Брюксел," заявява Тачър в Брюж. Скоро след това тя е свалена от власт от членове на нейния собствен кабинет.
С други думи, поне според официалната митология, UKIP се заражда като убежище за тези, които не вярват на Консервативната партия, че ще се бори срещу създаването на свръхдържава на ЕС - и които искат собствена крепост, за да борят с политическата линия на торите, която според тях е "продала Британия".
В ранните си години това начинание изглежда изгубена кауза
Много по-сериозната заплаха за перспективите на торите идва от Партията на референдума, създадена през 1994 г. с идеята да се бори срещу членството във федерална Европа. Определено тя разполага с повече пари, най-малкото защото нейн основател и основен дарител е Джими Голдсмит, тогава един от най-богатите хора в света (синът му Зак Голдсмит сега е парламентарист от групата на торите).
Но въпреки че има 50 000 членове и издига много кандидати, Партията на референдума не постига почти нищо на изборите през 1997 г., доминирани от възхода на Новите лейбъристи. Джими Голдсмит умира скоро след това, и неговото творение изчезва заедно с него самия.
Така се разчиства пътят за Партията на независимостта на Великобритания - но не за последен път, партията пропуска шанса си. Скед е изгубил илюзиите си и напуска след пореден тур на вътрешни борби и разцепление, този път за това дали UKIP да се присъедини към "синекурието" на ЕС, като се бори за места в Европарламента. И при напускането основателят на партията се оплаква, че неговото творение е "обречено да остава в политическата периферия".
И поне за известно време изглежда сякаш е абсолютно прав. Майкъл Холмс, избран за евродепутат наравно с Фараж, става лидер през 1999 г., но е свален още на следващата година. В общите избори през 2001 г. партията получава само 1.5% от гласовете. През 2005 г. телевизионният водещ с постоянен изкуствен тен Робърт Килрой-Силк се опитва да превърне UKIP в собствен инструмент за политически пробив. Скоро обаче той напуска, за да основе собствена партия, наречена Veritas. Както и бихте очаквали, тя се проваля.
Тогава идва мигът на Фараж и през 2006 г. той оглавява UKIP
Дори и за него опитът да контролира евродепутатите и активистите си, някои от които имат изключително скандални и проблемни от гледна точка на статуквото възгледи, се оказва крайно изтощителен - и през 2010 г. той подава оставка от лидерския пост.
Впоследствие Фараж прави опит да се бори на общи избори мястото на председателя на долната камара на британския парламент Джон Бъркоу. Това едва не го унищожава политически и за малко да му струва живота. Не само че партията му не се справя добре под ръководството на неговия наследник - лорд Пиърсън-Ранок (който не е подходящ нито за партиен лидер, нито работи добре с медиите), но и самият Фараж преживява сериозна травма при самолетна катастрофа по време на кампанията си.
Възстановявайки се от инцидента, той явно осъзнава, че е направил грешка, отстъпвайки лидерството на UKIP другиму, а от партията на свой ред разбират, че не могат да се справят без най-добрия си избирателен актив, точно както се случва и с Шотландската национална партия, след като Алекс Салмънд се оттегля.
Фараж се завръща като рицар на бял кон
Моментът за завръщането му е избран внимателно, като сформирането на коалицията е обезпокоило някои основни гласоподаватели на торите.
Естествено, за пробива допринася и фактът, че новият премиер открито демонстрира презрение към UKIP, описвайки поддръжниците на партията като "предимно безумци, побъркани и скрити расисти"; това звучи сякаш Дейвид Камерън отхвърля всеки, който не възприема неговия тип либерална модернизация на консерваторите.
После идва и решението за изоставянето на обещания референдум за Лисабонския договор, с аргумента, че той вече е бил ратифициран към момента, в който торите са дошли на власт.
И Фараж шумно обвинява Камерън в национално предателство
Климатът в този момент, след финансовата криза и скандалите с разходите на политическите партии, е подходящ за политически метежници. Въпреки че UKIP преминават през серия от скандали за собствените си разходи, критиките сякаш изобщо не ги засягат - толкова упорито гласоподавателите искат да нанесат удар на другите партии.
Възползвайки се от опасенията около емиграцията, Фараж започва да трупа рейтинг, привличайки подкрепата на поддръжници на торите - а сега и на лейбъристите, мразещи основните партии, Уестминстър, ЕС или и трите, взети заедно.
Освен с подкрепа от гласоподаватели, партията се разраства с нови активисти и бивши дарители на торите. Сега UKIP има над 38 000 членове и без значение какво смятаме за нея, преходът от малка групичка революционери преди 20 години до днешните рекордни изборни резултати няма как да не е огромно постижение.
