Не мога да направя нищо по въпроса. Всеки няколко седмици жена ми споменава най-новата книга, която четат приятелките й, и без значение каква е тя, дали съм я чел или не, давам мнение за нея, изцяло на база...какво, всъщност?
Често това са книги, за които дори не съм чел рецензия или есе, но свободно разказвам за грандиозността на Черил Стрейд или сдържаната сантименталност на Едуидж Дантикат. Тези частици информация са придобити очевидно от въздуха - или, по-реалистично, от различни публикации в социални медии.
Заради какво е била атаката в асансьора на Соланж Ноулс срещу Джей Зи? Не съм гледал видеото от охранителната камера в TMZ - би ми отнело твърде много време - но изчетох достатъчно разговори, за да знам, че Соланж е почистила своя Instagram от снимки на сестра си Бионсе. Ами този сезон на "Игра на тронове" и сексът не по взаимно съгласие в криптата?
Не гледам сериала, но прегледах обобщенията във Vulture.com и се подготвих да отстоявам позицията, че това е била изключително противна сцена. Дали папа Франциск е постмодерен понтифик? Никога не съм чувал някоя от неговите проповеди, нито съм гледал скорошното му участие в "60 минути", но съм виждал предостатъчно от неговите @Pontifex туитове ретуитвани от други, така че съм готов да заявя, че позицията му по въпросите на неравенството и социалната справедливост е забележително прогресивна.
Никога не е било толкова лесно да се преструваш, че знаеш толкова много, без реално да знаеш нищо
Поемаме тематични, адекватни на момента частици информация от Facebook, Twitter или имейли с новини и ги повръщаме. Вместо да гледате "Момчетата от Медисън Авеню", Супербоул, Оскарите или кандидатпрезидентските дебати, може просто да скролирате през нечии чужди туитове, отразяващи ги в реално време, или да прочетете обобщенията на следващия ден. Културният ни канон се определя от това кое получава най-много кликове.
В книгата си от 1987 "Културна грамотност: какво трябва да знае всеки американец," Е. Д. Хирш-младжи изрежда 5000 задължителни концепции и имена - 1066, Бабит, Пикуик - които образованите хора би трябвало да знаят. (Или поне така си мисля, че това беше написал - естествено, всъщност не съм чел книгата.) Книгата на Хирш, заедно със съвременната "Затварянето на американския ум" на Алън Блум, отстояват позицията, че културната грамотност - канонът на Блум - е фундаментът на нашите ценности, защитавани от обществения договор.
Това, което всички ние чувстваме сега, е постоянен натиск да знаем достатъчно, по всяко време, за да не бъдем разкрити като културно неграмотни
Така че да можем да оцелеем в разговор в асансьора, в бизнес-среща, при посещение в офисната кухня, на коктейл парти, така че да туитване, постваме, чатим, коментираме, пращаме кратки текстови съобщения, все едно сме виждали, чели, гледали, слушали. Това, което е важно за нас, заляти с петабайти от данни, не е непременно ние самите да сме консумирали това съдържание, а просто да знаем, че то съществува - и да имаме позиция по него, да можем да участваме в разговори за него. Опасно близо сме до реализацията на миш-маш от псевдоосведоменост, който е реално новият модел на нищо-незнаенето.
На 1 април NPR си направи първоаприлска шега с публикация в уеб, озаглавена "Защо Америка не чете вече?", която стана хит във Facebook; шегаджии пускаха линкове към материала, при което хората заявяваха, че те четат - за разлика от другите! - и с негодувание споделяха линка с препоръката "четете и вижте какво става!", без всъщност дори да кликнат на него сами, за да видят, че единственото съдържание е разкритието, че всичко това е шега: "Понякога оставаме с усещането, че някои хора коментират ожесточено на публикации на сайта ни, които всъщност изобщо не са чели. Ако четете това, моля харесайте този пост и не коментирайте по него. После нека видим какво хората имат да кажат за тази ‘публикация'."
Почти 60% от американците признават, че четат само заглавията на новините - и аз зная това, защото само прегледах заглавие в Washington Post за изследването по въпроса на American Press Institute
След като прегледаме отгоре-отгоре, споделяме. Коментаторите често започват постовете си с TL;DR - съкратено от "твърде дълго; не го четох" - след което продължават, като предлагат мнение по темата, независимо че не са чели. Както казва Тони Хейли, изпълнителен директор на компанията за анализ на уеб трафик Chartbeat: "Установихме на практика, че няма връзка между социалните споделяния и това хората наистина да четат публикациите." (Видях туита му по темата.)
Всъщност не е съвсем лъжа, когато кимаме информирано на коктейл-парти или на питие, докато колега споменава филм или книга, които всъщност не сме чели или дори виждали, нито пък сме чели рецензия. Има много голяма вероятност и нашият партньор в разговора просто да повтаря хапливите наблюдения на някой от неговия таймлайн или фийд. Цялата междуличностна комуникация е изградена върху няколко фактчета, уловени в рамките на дневното преглеждане на приложенията в iPhone.
Кой иска да бъде лудитът, който ще забави конвейра, признавайки, че всъщност никога не е чел книга на Малкълм Гладуел и може би дори не разбира какво се има предвид под понятието "Гладуелов" - въпреки че понякога той самият го използва?
Когато някой, някъде, спомене нещо, трябва да се преструваме, че знаем за него
Данните и информацията са се превърнали във вид валута. (В случая с Bitcoin, класически пример на нещо, за което всички говорим, но никой всъщност не изглежда да го разбира, имам предвид и буквално.)
Тези от нас в бизнеса със събиране, разпространяване и по друг начин осигуряване на трафик на информация, са сред най-страшните престъпници в това отношение. Наскоро говорих по телефона с редактор, който спомена текст на прочут автор. Аз логично заявих, че съм го чел. Едва по-късно в разговора осъзнах, че въпросният текст още не е публикуван и не бих могъл да съм го чел, дори и да смятах да го сторя.
Към този момент вече бяхме преминали към обсъждане на потенциален материал за калифорнийски политик, замесен в доста сложен скандал. Нито аз, нито той можехме да се сетим за малкото му име. Попречи ли ни това да говорим псевдоинформирано за предимствата и недостатъците на потенциалната публикация? Естествено, че не.
Разбираемо е, че едната или дори двете страни на разговора може да имат съвсем мъглява идея за какво се говори
Всички ние сме много заети - ако вярвам на прибързаните отговори (ако изобщо има такива) на повечето имейли, които изпращам, по-заети от което и да е предно поколение. Тъй като прекарваме толкова много време, забили поглед в телефоните и екраните си, изпращайки есемеси и туитвайки колко заети сме, вече нямаме време да потребяваме каквито и да е "първични" материали. Разчитаме вместо това на неангажиращи наблюдения на наши "приятели" или хора, които "следваме", или всъщност на кого?
Кой решава какво да знаем, какви мнения да виждаме, какви идеи да представяме като наши собствени наблюдения? Алгоритми, очевидно - като тези на Google, Facebook, Twitter и останалите компоненти от постиндустриалния комплекс от социални медии, разчитащи на сложни математически инструменти, за да определят какво всъщност да прочетем, видим и купим.
Аутсорснали сме мнението си на този цикъл от данни, който ни позволява да удържаме фронта на вечерни партита, въпреки че докато привидно говорим с вас за "Гранд хотел Будапеща", това, което всъщност правим, при положение че не сме го гледали, е да сравняваме фийдове от социални медии. Някой някъде въобще признава ли, че напълно се е изгубил в разговора? Не. Просто кимаме и казваме: "Чувал съм името," или "Звучи много познато," което обикновено означава, че сме абсолютно незапознати с темата.
Имаше и време, когато знаехме откъде получаваме идеите си
В осми клас ни поставиха задача да прочетем "Повест за два града" на Дикенс и ако харесваме книгата, да следим в текста за скрити символи. Един следобед, докато бях в библиотеката, мъчейки се да откривам символи, попаднах на няколко от моите съученици, които извадиха от джобовете си сгънати книжки с надпис върху тях "Cliffs Notes" и отдолу заглавието на романа на Дикенс с главни букви. Това "учебно ръководство" бе същинско откритие.
То излагаше сюжета, героите, дори символите, всичко структурирано в параграфи и с точки, подчертаващи важните аспекти. Изчетох ръководството от "Cliffs Notes" за една нощ, и написах анализа си на книгата на Дикенс (за който получих петица!), без да дочета въобще оригинала.
Урокът за мен бе да не се потапям и да се губя в същинския културен документ, а да търся ценна руда и минерали - данни, частици факти, какво трябва да знаете - и да ги търгувам максимално изгодно на свободния пазар.
С възхода на всяка нова технология - ръчния набор, радиото, телевизията, Интернет - има оплаквания, че наближава краят на богато илюстрованите ръкописи, книгите, списанията и вестниците.
Това, което е различно сега, е вездесъщостта на технологията, която заменя всички по-стари медии
Информацията вече е навсякъде - постоянен поток в ръцете ни, в джобовете ни, на десктопите, в колите, дори в облака. Потокът от данни просто вече не може да бъде изключен. Той се излива в живота ни като набираща сила вълна от думи, факти, шеги, GIF-ове, слухове и коментари, които ни заплашват с удавяне. Може би именно този страх от потъване стои зад упоритото настояване, че сме виждали, чели, знаем.
Това е не твърде убедително отстояване, че все още се държим на повърхността. И ето ни и нас, отчаяно загребващи с ръце на гребена на вълната, правещи дълбокомислени наблюдения и изводи за попкултурни мемета, защото ако признаем, че сме изостанали, че не знаем за какво говорят другите, че нямаме какво да кажем за всяко моментно примигване на екрана... това би означавало да се самообявим за мъртви.
