Трябваше да изчакам еуфорията да стихне. За малко и аз да й се поддам. Мирослав Пенков с наградата на BBC. Светът е голям и мнения валят отвсякъде - най-интересното е, че авторите им сякаш току-що са скочили от моста над Витиня и в изблик на адреналин са изписали най-оригиналните си хрумвания.
Тази еуфория ми дойде в повече.
Няма да прочета "На Изток от Запада". Уморих се от емигрантска литература. И от автори, които претендират, че са уловили симптомите на българската действителност. Тя е една и съща от времето на Кирил Маричков-младши.
Дори Карабашлиев ме измори с един роман, в който сякаш Шварценегер и Сталоун са му подавали пълнителите (за химикала). Юлиан Попов, Илия Троянов, дори Павел Гоневски - всички сякаш са се наговорили да показват едно и също лице - това на удовлетворения в избора си човек зад граница.
Изброените автори по идентичен начин ни обясняват колко са преживели, през какво са минали и как са се измъкнали от тинята. През техните очи видях един свят на компромиси, премълчани истини и насила измъкнати обещания. От своя страна те искат от мен признание, че техния път е правилният.
Уморих се.
Всеки път чета подобна литература със страх, понеже виждам себе си - това си го признавам. Авторите не знаят това, защото са искали да намерят верния път, който ги е отдалечил от страховете им. Но моите са вътре в мен и е нужно да ги оборвам всеки ден - като герой от роман на емигрант, който не вижда изход от БГ-сюжета. Уви, страховете ми се засилват с нежеланието ми... или по-скоро с желанието ми да остана тук.
Балама - това си казвам на финала на тези книги. Просто така се чувствам. Докато авторите са минали през своя катарзис, извели са поуките, дестилирали са си по чаша лично щастие и са се оттеглили на заслужена почивка. Вярно, от време на време се появяват в пространството усмихнати, дават по два съвета и след това Дим да ги няма. А аз стоя отстрани като набито дете, на което са забравили да кажат, че вече не е наказано.
И по друга причина няма да прочета Мирослав. Рекламата, пропагандата и изобщо признанието на "българските писатели" пристигат все отвън - приемам го като приятелски огън по нашите автори, заровили зурла в местната кочина, ругаят родината си, но дават живота си за едно последно откровение.
Досега не съм виждал мащабна рекламна кампания на успял да опише действителността ни автор - и то по такъв начин, че да го чуят емигрантите, които тепърва се хващат за перото. А да не мислите, че няма. Напротив, има, но издателите ни си играят на европейци и предпочитат да печатат тетрадки с фолк певици, отколкото да издават стойностна литература.
От този списък изключвам Виктор Пасков. Неслучайно. След "Германия, мръсна приказка" всяка литература за прехода, особено пък от емигрант, е обречена да догонва. Приживе Виктор сякаш отказа всякакви комплименти и се надсмя над литературното лицемерие с "Анатомия на една любов".
Именно защото Мирослав, а и останалите кандидати за слава, търсят не признанието на BBC, а нашето - че те са успели, че са на правия път, че тук е кочина и колкото повече се вдига процента на желаещите да напуснат, толкова по-добре. Не съм ли прав? Трябва ли да цитирам Мирослав, Юлиан, Илия и останалите, които обобщават в интервютата си: "Който вярва ще успее" - на Запад, извън България, с писането.
Щастливите хора наистина си приличат. И тази вълна от талантливи български писатели зад граница е венецът на щастието. Те са облизали каймака от устните си, за да ни покажат как се живее истински, как се пише и как се издава. Сложили са малко утайка от нашата действителност в текстовете и доволният Запад им ръкопляска сега, докато в същото време се обръща към нас и настойнически ни кима: "Видяхте ли как се прави, а не като вас, в България."
Понякога ми се иска Христо Калчев да е наоколо. Той бе и си остана министър-председателят на всички български писатели след прехода. Заврян в помията, заврял и закипял с нея - хората го обичаха, защото както един народ си заслужава политиците, така и нашия си заслужаваше вулгарния Калчев.
Уморих се в крайна сметка да слушам само за успели българи в чужбина, които ми преподават урок по история. Всъщност бих се впечатлил от книги, посветени на друга действителност и описани от български автори, отколкото, мине не мине година, и се появява обичайният чужденец с наградена книга за славния български преход към демокрация.
Уморих се и няма да си купя и прочета Мирослав Пенков.
