Понякога се чудя как успяваме да се разминем на косъм в автобуса, без да се убием един друг. Ами така де... вече отдавна е престанало да бъде модерно да си казваме "Извинете".
Ще си кажете - ти пък все едно казваш. Ще отговоря - мдам, понякога. И то не задължително, когато е заслужено, а по някакъв странен кодекс, който всички ние изповядваме напоследък.
Новото верую на непотушения полунепукизъм или нещо такова. Достатъчен, че да събуди малко съвест и съвсем недостатъчен да се превърне в модел на поведение.
Така е, драги мои, ние сме ударили дъното. И това съвсем не го казвам, защото сме икономически изостанали, а защото самите ние не знаем какви сме вече като общество.
Реем се в някакъв полусън, който изсмуква всичките ни жизнени сили и оставяме алчни продажници да ни мачкат, лъжат, обиждат, ограбват душевно, финансово и морално, издигаме в култ тенденциозния избор на негодници, прекланяме се пред изкуствени гърди, физиономии, обещания, скъпи костюми и лъскави опаковки, отчаяно драпаме да станем част от някакъв абсурден псевдоелит, за който културата се изразява в откритото и прикрито порно, явното лицемерие, наглостта и трайната експлоатация на плебейството и си траем кротичко ден след ден, жадно поглъщайки химерата наречена цивилизована Европа.
Душите ни спят, драги хора. Докато децата ни изпростяват ден след ден поради липсата на идеали и знания, които да им завещаем или се изродяват под влиянието на същите тези продажници, които са ни подкарали като стадо овце, ние бездарно си мълчим и слагаме упорито крак след крак, живеейки с абсурдната илюзия, че утре нещата ще са по-добри. Но утре-то никога не е по-добро, а ние, загубили куража си, продължаваме да се гушим в прегръдката на собственото си малодушие, обеззверени до най-високата възможна степен.
Обикновено на това място речите като тази стават драматични, припомняйки с патос какви сме били едно време ние, българите. И ето, плачейки, аз ще ви кажа, че не сме били кой знае колко различни - все същите бездарни егоисти, чието единствено безспорно умение е да караме всеки българин различен от нас самите и обкръжението ни да се чувства зле, за да си създадем илюзия, че сме по-добре.
A историческия урок, който най-добре сме усвоили, е да оставаме разделени в повратни моменти от историята си - разделени пред лицето на Византия, пред лицето на Османската империя, пред лицето на Европа, пред лицето на света и най-вече разделени един пред друг, не на етнически, не и на морален принцип, а от неподправена бездарност.
Ние сме феноменален народ, който систематично извършва геноцид срещу себе си, за да даде път на най-пропадналата утайка от обществото и да я превърне в управляваща класа. Да, аз плача драги мои, не защото съм толкова различна от вас или гореописаното, а именно защото добре разбирам, че съм част от цялата тази картинка.
И по всички параграфи съм виновна, както и вие. Но ако не мога да спра процеса ни на самоунищожение и преди тотално да заглуша гласа на съвестта си, съм решила поне да използвам дадените ми свише (или генетично) способности да се изказвам прилично.
Нека ви разкажа за най-голямата ни грешка като народ. Тя не се крие в историята ни, колкото и много хора да мислят така. Нищо фатално не се е случило, когато грандиозният план за българо-византийска държава на цар Симеон се е провалил, когато пет века сме търпели турското робство, когато сме загубили в двете Световни войни, дори когато идеологията, наречена Комунизъм, не проработи.
Грешката ни се корени в неумението ни да се учим от тези провали. Същества, които дори не могат да се сравняват интелектуално и с най-глупавите представители на нас, хората като биологичен вид, са се научили да се възползват максимално от инстинктите си. Тези вменени модели на поведение им говорят да бягат при опасност, да се хранят при нужда и да не повтарят неща, които са окачествили като погрешни.
Българино, защо тогава твоят инстинкт ти казва да стоиш и гледаш безучастно докато светът ти и този на твоите сънародници се срутва? И пляскаш с безумен блясък в очите когато избегнеш отломъка на косъм, а той улучи този до тебе, радвайки се искрено на спорния си късмет.
Със същата охота толерираш всичко, което морално отричаш, ефективно признавайки правото му да съществува. Единственото, което ти е останало, е онзи горчив сарказъм, с който осмиваш, (обикновено останалите), сочейки показно с пръст, за да не ти се налага да мислиш всъщност колко ти е зле на тебе самия.
И после плюеш и богове, и управници, питайки се защо си в тази кална дупка, която сам си изкопал с толерантността си към калта, презирайки тези над теб, които са изплували по случайност или щастливо стечение на обстоятелствата, чудейки се как да ги потопиш, за да не си сам в нещастието си.
Тъжно е, хора, защото си заслужаваме и политиците, и положението. Заслужаваме ги с нашата толерантност към корупцията, ежедневното лицемерие, пошлият стремеж към дрънкулки от всякакъв тип и най-вече заради липсата на смелост да се изправим срещу най-големия си страх - истината.
А истината е, че не е виновен този който яде баницата. Този, който му я дава, трябва да му я вземе. Трябва да ни писне дотолкова, че да спрем да храним паразитите.
Наблюдавам безумния принцип, който много българи днес следват - гласуват, избирайки "по-малкото" зло. Че то има ли такова? Аз не виждам един управник, който да е заслужил гласа на който и да е от нас.
Всички отговорни постове са заети до един от мошеници, крадци, лъжци, а напоследък и селяни, но не с онова чисто селско простодушие, което заслужава уважение, а душевно изостанали малоумници, които в нормално функциониращо общество не биха стигнали по-далече от затвора, където им е мястото.
Но как един народ като нашия, който няма истински ценности може да очаква нещо по-добро за себе си? Логически погледнато, мили сънародници, ние наистина получаваме, това което сме си заслужили. Животът не е честен в никакъв случай, въпреки че ми се иска да вярвам в тази концепция. Но далеч не е и толкова несправедлив, колкото си повтаряме.
Ние, хората, сме способни на невероятни неща. Вижте японците например какво направиха с унищожената от войната страна само преди по-малко от 70 години, когато се наложи да я съграждат буквално от отломките. Ако още не ви е ясно защо успяха, можете да почетете по темата и да видите някои очевидни зависимости, които липсват при нас.
Ние сме в руини! Ще започнем ли да се възстановяваме? Вярвам, че е напълно възможно, ако престанем да бъдем егоцентриците, които сме днес, и преосмислим ценностната си система. Ако започнем за първи път в историята си да се държим като общество, а не като сбирщина.
Перспективата трябва да ви е ясна - ако не го направим, ще се унищожим - и това е също толкова реално, колкото и това, че утре слънцето ще изгрее. Не ми вярвайте - прочетете демографските показатели - смъртността, раждаемостта, етническото разпределение.
Консултирайте се със статистическите данни и социологически проучвания, за която тема смятате като релевантна, и накрая се обърнете към собствения си живот за окончателна справка. И се моля да се уплашите.
Това е моята молитва тази вечер. Да се страхувам. Защото докато се страхувам, ще искам да променя нещо, дори и само за да не ме е страх.
Ами средата в която живеем ни прави такива!Всяка биологична единица се приспособява към дадена среда,иначе умира.Другото нещо,според мен е базата за сравнение,оставена от родителите ни!Такава база оставяме и на децата си,даже и по лоша!
Кинг - точно това си мислех вчера мамицата му.Нямаме визионери.Нямаме пионери,лидери,хора,които да искат да променят бъдещето.Виждал съм невероятни красоти,построени от човешка ръка.Защо тук,няма такива неща.Да ги изкопират дори.Виждам едно леко развито,комунстическо мислене.Всички знаете,че еднообразието бе любимо на комунизма.Сега е същото,но има малко цвят,освен обичайното сиво.Вчера гледах,че русначетата разработват подвижни атомни електроцентрали от ново поколение в кораби.Обясняваха,как държавите,закъсали за електроенергия,силно се интересуват от тези проекти.Защо ние не се интересуваме от тях?Само интерес дори.Защо хората с пари строят едно и също?Защо не се инвестира в иновативни проекти?Наливат се милиони в нов завод за автомобили.Толкова ли е трудно да се инвестира в пречиствателни станции?Примерно.Какъв е проблема цяла Европа да ни плаща,за да си рециклира боклука?Как не направихме нещо,което е различно? Винаги съм искал да ида примерно в бар,в който като влезеш и да се влюбиш от пръв поглед.Тук всичко е едно и също.Хвърлени два стола и три маси и айде готово заведението.Дискотека,която да е тотално различна от обичайните позьорски кръчми и когато влезеш вътре,да се чувстваш желан и част от нещо голямо.Като Карлос енд Чарлис примерно.Хората измислят хиляди иновативни проекти,за да привлекат клиенти.Докато при нас,всичко е сиво и еднообразно.Защо нямаме паркинги за велосипеди като във Франция примерно?Защо моловете ни са най-скучните молове в целия свят?Навън като чуеш мол си представяш забавление за целия ден.Тук си представяш евтини магазини със скъпи стоки и кифли,които се размотават.А и нещо гнусно за плюскане,ако имаш късмет.Къде са визионерите в тази скапана държава мамка му?
14:17 33 lele male | 25.04.201314:39 и благодаря, също.
Ами, точно защото съм майка и мисля за бъдещето на потомството, Бен. Трябва да има промяна.
Бен, примерът ти за разочарованието от заведенията ме покани да кажа нещо, което всъщност скоро споделих тук. Разбира се, че комфортния модерен изискан интериор е хубаво нещо. Луксозният винтидж ретро или както се приема - също. Механите са с трети интериор, бирхалетата - с четвърти. И всичко това би загубило смисъл, ако персонала не е обучен на това, за което е нает. В сферата на услугите най-важен е човешкият фактор. Огромна е разликата между школувания сервитьор, който в момента в който ти е необходим, се оказва при теб, като че ли ти чете мислите, никога не се натрапва и като че ли е невидим, когато искаш да останеш само с компанията си. Пълна противоположност на случайно попадналите в тая сфера от нямане какво друго да правят и надяващи се да позакърпят положението с бакшиши.
Паяк,така си е.Значим фактор е кого ще вземеш на работа.А ако и ги обучиш както трябва тия хора,няма да има и нужда да им даваш заплати.Сами ще си изкарват доста стабилни бакшиши.Удряш с един куршум три заека.Ниски заплати,доволен персонал и доволни клиенти.Само,че нашите собственици на заведения са адски тъпи,не проумяват това и просто наблягат на цени.А сервитьорите,милите са утайката на обществото в повечето случаи.Умни като полицаи и чевръсти като манекенки.Ама то се иска много повече от това да носиш таблата.Най-вече се иска умението да можеш да продаваш напитките,не само да ходиш при който ти свирне.
Подкрепям всяка дума в статията..Браво на авторката... За да успеем трябва да почнеме да осъзнаваме,че сме един народ,а не единица човек...
Не навсякъде, Бен, не навсякъде. Един добър мениджър казваше за наетите си хора "Дай им много пари и след това им вземи душата от бачкане".
Дилайт, каниш ли ни там?
Дилайт,не е зле.Но може и много по-добре.Липсват му гигантски водопади.Примерно.А съм сигурен,че в повечето време е празен.Виж обаче,Албата може да не е връх на инжинерната мисъл,но след седем не мож си намери места.Едно от малкото заведения които редовно се пръскат по шевовете.И двете Алби. Паяче,оооо,че ще бачкат 12 часови смени 6 дни в седмицата,ще бачкат.Ама ще знаят защо го правят.
Претенции,непретенции,аз пък ти казвам,че може да се създаде комбинация между двете.Интериор който да те накара да ахнеш,качествено обслужване на отлични цени и разбира се че цицорести сервитьорки с къси поли.Идеята е проста.Да се връщаш там,ама защо,да не знаеш.Абе кви съм ги намислил,малиии..Ако трябва и лилав цепелин ше има.Кво,не е лошо като идея.
Това вашето е като пир по време на чума! Намерете си друго място да обсъждате баровете и кръчмите.
Е това пък, че едно заведение е празно, не означава непременно че вътре е зле. Преди две седмици влизаме да вечеряме в ресторанта на хотел Ростов в Плевен, без никаква нагласа и каквито и да са очаквания. Ние бяхме единствените двама човека. Но, какво от това, даже напротив, аз много се зарадвах, защото цялото внимание беше към нас. И там станахме свидетели на способностите на високата класа обслужване. Суперпрофесионално! Втора и следващи точки са страхотната храна. И "оргазъма" на всяко ядене - десерта!
"И все пак най-приятно ми е да се събера с приятели на частно парти и да си го организираме както на нас ни харесва - без бармани, без сервитьори, без диджеи и без алкохоли менте. " в В това е истината!
Уф, хотел Ростов. Веднъж ми се наложи да спя там и не повторих. Комунизма още не си е тръгнал от там. А инак в София има едно заведение, Лагуна. Най ми допадна заради горския интериор. И вечно е фул щото е приятно въпреки цените които са височки. А инак по домашному си е най-добре, верно.