Днес след всяко ужасяващо престъпление се надигат гласове за връщане на смъртното наказание. Спорно е обаче дали осъзнаваме, че то е много повече от това животът на един престъпник да бъде отнет. Ако обърнем поглед към историята, ще видим много ясно как държавата използва този си монопол над насилието, за да държи народа си в подчинение.
Публикуваме откъс от изследването на историка Джоул Ф. Харингът „Правоверният палач".
През Средновековието, публичните екзекуции трябвало да изпълнят две основни цели: да шокират хората и да препотвърдят светската и религиозна власт. Стабилният и надежден палач играел ключова роля при постигането на този деликатен баланс. Той трябвало ритуално и регулирано да приложи насилието от името на държавата.
Произнасянето на присъдата, процесията до мястото за екзекуции и самото отнемане на живота били трите действия на внимателно режисирана морализаторска пиеса, която историкът Ричард ван Дулмен нарича „Театър на ужаса".
Така например живелият в Нюрнберг палач от XVI век на име Франц Шмит имал за цел т.нар „добра смърт", преди която грешникът е разбрал какво е извършил и сякаш по собствено желание бива убит за назидание. Така трябвало да стане с Ханс Вогел от Расдорф, който, както описва Шмит в дневника си, „изгорил свой враг в обор и беше първата ми екзекуция със сабята в Нюрнберг". Това се случило на 13 август 1577 г.
Подготовката
Както при всички публични прояви, подготовката била от ключово значение. Три дни преди изпълнението на смъртната присъда, Вогел бил преместен в малко по-голяма килия. Ако е имал наранявания или някакво заболяване, смъртникът е щял да бъде посетен от лекар. Било възможно даже екзекуцията да бъде отложена, за да може престъпникът да напусне земния свят в добро здраве.
Докато чакал сетния си час, Вогел приемал членове на семейството си и имал възможността да чете или да пише прощални писма. Осъденият на смърт даже можел да получи опрощение от жертвите си, както се случило и с вдовицата на убития от Вогел, която му дошла на свиждане.
Най-често в килията идвали свещеници. В Нюрнберг те били двама и понякога се състезавали в опитите си да „омекотят сърцето" на затворника. Ако той бил неграмотен, те му давали илюстрована Библия и се опитвали да го научат на молитви. Ако пък смъртникът можел да чете, духовниците водели с него беседи на религиозна тема.
Хапка и глътка
При всяко положение, свещениците имали за цел да успокоят Вогел преди последната му вечеря на този свят. Подобно на съвременните държави, където все още се изпълнява смъртно наказание, осъденият на смърт сам избира какво да яде преди да бъде екзекутиран. В Нюрнберг често си поръчвали и доста вино.
Свещениците разказвали на Шмит, че закоравелите престъпници се тъпчели наистина „като за последно", докато някои клетници не могли да сложат и залък в устата си от страх пред приближаващия ужас.
След като Вогел хапнал и пийнал, помощниците на палача помогнали на осъдения да облече дрехата, с която ще бъде екзекутиран. След това те повикали Шмит, който гледал множеството отвън. Палач и жертва се срещнали в килията и провели кратък разговор, чиято цел била да се прецени дали убиецът е готов да отиде при очакващите го съдия и съдебни заседатели. Шмит поискал прошка от Вогел.
Много малко от смъртниците към този момент осъзнавали колко малко живот им остава - заради религиозно убеждение, гняв... или просто защото били твърде пияни. Франц най-често успявал да смири жертвите си с малки отстъпки - давал им да носят любимите си дрехи или нещо, подарено им от близки.
Понякога допълнително напивал осъдените или слагал в чашата им упойващи вещества. Това обаче имало странични ефекти - една жена починала, а някои от по-младите мъже станали още по-агресивни.
Кървавият съд
Когато Шмит преценил, че Вогел е достатъчно спокоен, той разпоредил ръцете на смъртника да бъдат вързани. Извели го навън и първото действие на смъртоносния спектакъл започнало. „Кървавият съд", пред който се изправял осъденият, определял наказанието, а не вината. Самопризнанията на Вогел вече били определили съдбата му.
12-те членове на журито един след друг предлагали как престъпникът да бъде екзекутиран (чрез обесване, посичане, изгаряне и т.н.), а съдията имал последната дума. Смъртникът нямал никакво право на защита и в повечето случаи просто оставал безмълвен, докато палачът получава заповедта за изпълнение на наказанието.
Последната разходка
Второ действие - процесията до мястото за екзекуции. Обикновено тя била с участието на стотици или хиляди граждани. Като всяко важно събитие, ликвидирането на престъпници се обявявало предварително. Смъртниците като Вогел ходели по около миля с вързани ръце. По-опасните престъпници, както и осъдените на мъчения с нажежено желязо, били по-здраво връзвани и освен това се извозвали на двуколки или шейни.
Палачът и съдията, заедно с двама стрелци, също се придвижвали на коне. Други войници имали за задача да им пробиват път през тълпата. Един свещеник крачел до осъдения и се молел на висок глас. Религиозната аура на цялата церемония била повече от украса - през цялата екзекуторска кариера на Франц, само непокръстеният Моше Юд не бил съпровождан от духовник.
Властите желаели по време на церемониите да цари ред и това допълнително напрягало режисьора на „Театъра на ужаса". Палачът трябвало да се грижи тълпата да не крещи истерично и да не мята предмети по смъртника, но освен това не трябвало да се губи печалното настроение.
Обяснимо е защо Франц не бил прекалено щастлив, когато възрастна двойка смъртници превърнали сетния си час в истински фарс - двамата се надбягвали по пътя до бесилото. Палачът се разстройвал, когато някой осъден му създава проблеми, но търпението му наистина било изчерпано от подпалвача Лиенард Деюрлайн, който през цялата церемония ходел с бутилка в ръка, пред бесилото я подал на свещеника и уринирал пред тълпата.
Последното желание на Деюрлайн било да се бие с четиримата най-яки пазачи. Било му отказано, при което подпалвачът отново си взел бутилката с вино и продължил да пие. Накрая палачът сложил примка на шията му, докато отпивал поредната дълбока глътка.
Последното действие
На Шмит правело особено впечатление как реагират престъпниците по време на третото действие - самата екзекуция. Някои падали на колене, други приемали християнството мигове преди да умрат.
Най-големият ужас за всеки един палач бил, че собствените му грешки могат да развалят цялата драма на грях и покаяние. Това можело да го остави без работа, ако не и по-лошо. Тълпите били пълни с пияници, а дългите речи и песнопения създавали страхотно напрежение.
Така, например, церемонията по екзекуцията на Елизабет Мечтлин започнала много спокойно, но най-накрая жената изпаднала в истерия и даже много опитният по това време Франц Шмит се изнервил толкова, че чак третият му удар бил фатален.
За щастие на палача, професионалният му дебют с Ханс Вогел минал без проблеми. По време на 45-годишната си кариера, той извършил 187 екзекуции със сабя и само четири пъти му се наложило да нанася втори удар. Вогел педантично описвал в дневника си причините да не успее да отнеме живота на престъпник от първия опит. Той никога не използвал извинения от типа на това, че „Дяволът е сложил три глави" или е бил омагьосан.
Издънките на други често водели до безредици и линч, които проваляли идеята на церемонията като инструмент на властта. В някои германски градове палачът имал право на само три замаха, преди тълпата да го грабне и да го убие вместо престъпника.
Когато, обаче, всичко минавало по план, палачът се обръщал към съдията с въпроса дали се е справил добре. Отговорът „по сценарий" винаги бил: „Екзекутирахте както правосъдието и законът повелява", при което палачът трябвало да каже „Благодаря на Господ и господаря си за това, че са ме научили на това изкуство".
След това той ритуално командвал измиването на кръвта и изнасянето на тялото и главата на престъпника пред погледите на стотиците граждани.
.....Но в коридора тихо говорят. Сетне секунда покой. Някой полека вратата отворил. – Хора. Зад тях часовой. Някой от групата, плахо и глухо, казал му: "Хайде, стани." Гледали хората тъпо и кухо сивите, влажни стени. Онзи в леглото разбрал, че живота е свършен за него, и в миг скочил, избърсал потта от челото и гледал с див поглед на бик. Но лека-полека човека се сетил – страхът е без полза, ще мре. И някак в душата му станало светло. – Да тръгнем ли? – казал. – Добре. Той тръгнал. След него те тръгнали също и чувствали някакъв хлад. Войникът си казал: "Веднъж да се свърши... Загазил си здравата, брат." Във коридора тихо говорят. Мрак се в ъглите таи. Слезнали после на двора, а горе вече зората блести. Човекът погледнал зората, в която се къпела с блясък звезда, и мислел за своята тежка, човешка, жестока, безока съдба.
Едно време хората са били въоръжени и са изпълнявали сами наказанията за тежки престъпления. В случай, когато престъплението е очевидно дори не се е стигало до формален съд.
не знам как ви звучи на вас - но на мен от тези средновековни зрелища и нрави ми лъха доста повече хуманизъм от начина по който се извършват екзекуциите днес.
Екзекуторите вероятно са доста милостиви , но хладнокръвни хорица ... или поне в по - голямата си част . Обаче в тези сценки , най-много ме отвращава тълпата и не мога да проумея каква ще да е тази кръвожадност , която се изчерпва със сеира - алюзия за човешка справедливост. Просто се плаша от мисълта , че насилието , превръщащо се в пейзаж , би могло да достави каквото и да било удоволствие на някого . Това , според мен , е по - големият проблем , не конкретно смъртното наказание. Все пак ако те сгази влак , няма да умреш от рак!
Това е най-голямото наказание - сганта , сбирютока , чието скапано присъствие те задължава да нямаш нито миг уединение , достойнство и смирение пред смъртта... А не палача.
Одих миналия месец кат си бех у Бантустано да стрелям с рефлексен лък. Дадоа ми най-големия. Като забиеш стрелата у мишената от 30-40м после едвам ги вадим. И си помислих един път кво ше е чувството да са целиш у живо същество..или па у човек направо. Ич не е лесно май...що за момент са поставих на местото на мишената - ем стрелям, ем усещам стрелата между ребрата. Кофти.. Съм съгласен с коментара на еднажена 7-ми поред. И затва ше му турна плус.
@еднажена "Тълпата" при съвременната екзекуция, в САЩ например, основно се състои от семейството на жертвите на престъпленията. Какво по голямо възмездие от това може "закона" да даде на семейството на жертвите от "пърженето" на електрическият стол. Точно за това законодателите в САЩ не въвеждат по-хуманни екзекуции, например задушаване с инертен газ. Тогава осъдения би се се смял до полуда в присъствието на семейството на жертвите.
Ганикъс - това твойто е по-зле отколко да му светиш маслото. Къ така ше го затвориш при такива условия и ше го чакаш он да пририта и да си преапе езика? Има неква философска логика у това къде казваш ма само на пръв поглед. Митак - фърли едно очо: http://www.horsebackarcherybg.com/?p=11 Четни малко и в началото на сайта - тама също пише за лъка. Това нещо надминава английския дълъг лък къде толко го фалат. Много ефективно оръжие било навремето. Требва да видиш майстора от школата как стреля. Куту автомат е. Мани ми язди и стреля едновременно. Ше ида задължително пак летоска...влазаш у друг свет - на мешавица от юрти, коне, лъкове и планина. Обмислям да си зема един и да подпукам кокошките на бабичките у село .
Така Родриго . Пич си! Убаво ли ти станА кат показа на селяка местото ? Ей Божке. Със завити краища вика лък като лък .
Но лека-полека човека се сетил – страхът е без полза, ще мре. И някак в душата му станало светло. – Да тръгнем ли? – казал. – Добре. Той тръгнал. След него те тръгнали също и чувствали някакъв хлад. Войникът си казал: "Веднъж да се свърши... Загазил си здравата, брат." Във коридора тихо говорят. Мрак се в ъглите таи. Слезнали после на двора, а горе вече зората блести. Човекът погледнал зората, в която се къпела с блясък звезда, и мислел за своята тежка, човешка, жестока, безока съдба. ---------------------------------------------------------------------------------------------------------------- Е, Борис. Виждам си любител на Смирненски и Вапцаров А за тежката, човешка и т.н. съдба като се замисля не само осъдените на смърт, но и самоубийците от последните месеци са си го мислели преди да драснат клечката или да скочат. Бях на запад. Един колега там, който чел за събитията у нас ми каза, че тези хора били откачени щом били посегнали на живота си. Но, може ли такъв човек да разбере живота у нас. Сигурна съм, че един такъв отчаян човек като е взел решението да се самоекзекутира даже му е олекнало.
Тя – моята – свърши... Ще висна обесен. Но белким се свършва със мен? Животът ще дойде по-хубав от песен, по-хубав от пролетен ден..." Споменал за песен и нещо се сетил. В очите му пламък цъфтял. Усмихнал се топло, широко и светло, отдръпнал се, после запял. Как мислите, може би тука се крие един истеричен комплекс? Мислете тъй както си щете, но вие грешите, приятелко, днес. – Човекът спокойно, тъй – дума след дума и твърдо редил песента. Онези го гледали с поглед безумен, онези го гледали с страх. Дори и затвора треперел позорно, и мрака ударил на бег. Усмихнати чули звездите отгоре и викнали: "Браво, човек!"