„Държавата не ми помага", „Държавата трябва да реши този проблем", „Държавата е скапана".
Така звучат част от очакванията и твърденията за Държавата, които всеки от нас със сигурност може да чуе или прочете повече от няколко пъти на ден, независимо от вида на източника, който ползва.
„Не става въпрос за това, че държавата не помага на мен. Държавата като цяло не помага на нито един българин да се чувства добре в собствената си страна", това са думи на Миро (да, онзи от Каризма) по повод участието му в „Евровизия" 2010, Осло. Независимо от това, че въпросният изпълнител е реализирал изявата си на този конкурс благодарение на финансиране от бюджета на Българска национална телевизия, който е част от държавния бюджет, той все пак е недоволен.
Може би би искал Държавата да му прати статуетката за победител от Осло директно вкъщи чрез куриер? А може би би било още по-добре, ако това се случи, докато в същото време той е на плажа в някоя по-топла от Норвегия страна, като истинска (държавна) звезда.
Нелепостта на този пример е отправна точка към есенцията на това писание - витаещото усещане сред българското общество, че Държавата би трябвало да се намеси в живота на всеки един от своите граждани и не само изцяло да реши проблемите му, а и да му помогне да успее, ако пък може това да се случи и на международно ниво... никак не би било зле.
Уви, това няма да стане, защото така наречената „държава" се състои от държавни институции, които пък се формират от редови граждани, които също имат очаквания от Държавата и те не се различават от тези на Миро.
Това усещане, наследено от забраната за самоинициативност през годините на социализма, продължаващо да съществува и днес, можем да наречем постсоциалистическа инертност. Във физиката, инертност е свойството телата да се съпротивляват при опит да се промени състоянието им на движение.
Да се върнем при Миро. Демокрацията в България му дава пълното право да твори, мисли и изглежда по начин, който намира за правилен. В същото време пазарната икономика изисква този начин да бъде одобрен от други хора. Когато това не се случва обаче, се активира инертността, т.е. несъзнателното съпротивление на свободата, с други думи - желанието за един-единствен модел, наложен от Държавата, който да не подлежи на одобрение, а то да се генерира автоматично вследствие липсата на алтернатива.
Това всъщност е същността на политикономията - зависимостта на икономическите процеси, протичащи в обществото, изцяло от типа политика, който се провежда. Този модел на практика е лишен от възможността за проява на самоинициатива от редовите граждани, които в резултат на това да могат да създадат живота, който намират за правилен, стига това да се случва съобразно приетите законови и етични норми.
Именно колизията между тези два противоположни модела - политикономията и пазарната икономика или по-общо казано - инерцията и инициативността, води до състоянието на постсоциалистическа инертност.
От една страна, искаме да ползваме благините на демокрацията и пазарната икономика - свобода на слово и действие, висок икономически стандарт, качествен и дълголетен живот и т.н., от друга страна обаче, не сме готови да се откажем от сигурността, спокойствието и липсата на отговорност на тоталитаризма.
Образно казано, би било хубаво да караме чисто нов автомобил без дупки по пътя, но би било още по-хубаво, ако някой друг, защо не Държавата, ни подари кола и ни направи хубав път, но ако може, без да сме платили и една стотинка данък.
Когато това не се случи обаче, когато просто не ни се мисли, работи и плаща, е по-лесно след като тъй или иначе витае усещането, че държавата би трябвало да ни помага, поне да обвиним нея, вместо нас самите, за несбъднатите ни желания.
А те са толкова, толкова много, защото предлагането в пазарната икономика е на практика ограничено единствено от наличните ресурси, било то човешки, капиталови, управленски или пък други.
Подобна позиция е избрал и Миро. По-трудно е да си признаеш, че не си бил достатъчно добър, всъщност, че си се провалил и още по-трудно е да анализираш защо се е случило така, след което да намериш решение на проблема, с други думи да се опитваш да се усъвършенстваш. За сметка на това, е толкова лесно да прехвърлим цялата отговорност върху Държавата и да заявим, че „тя не помага".
А какво правя аз, за да си помогна?! Къде са ви коментарите, мили граждани?
И си прав, авторе. И не си. Защото за платените данъци получаваме пътища на дупки и правителство с коефициент на интелигентност на слаб полицай и физкултурник... А това ниво е доста под средното на иначе доста профанизираното и келешко българско племе. А всъщност е още по-зле, не само че не се прави малкото което може, ами и се руши още по-малкото, което е постигнато. И ако на ниво обикновен келеш, въпросът е личен, то на ниво държава - вече засяга всички. Какво искам да кажа: ако няма детски градини, пътища, правосъдие и т.н. за това определено са виновни съответните, чиято е била отговорността. Ето още един прост пример: Защо няма реална отговорност за онова мекере Софиянски и сподвижниците му крадци, които унищожиха и окрадоха град като София?! Част от последствията е липсата на градини сега. И не е виновен Миро, или който и да е, който мрънка...
Абсолютно си прав, но не очаквай да те разберат.
Подкрепям напълно автора. Със стадо за общество ... селяни (не по географски признак) за управляващи! Всички мрънкат и обвиняват някого друг за несгодите си (като не искам да се ограничавам само до държавата в случая), вместо да се потърси проблема и начини за неговото решаване (дълготайно!). P.S. За всички, които са сърдити на държавата и ще ме нападнат за гледната ми точка - не си правете труда. Не смятам да чета повече коментари по темата.
Авторе , ти за Република България ли пишеш ?!
А какво правя аз, за да си помогна?! Ами пускам фиш и като стана тото-милионер, из града плъпват джипове да ме намерят. А ако съм работил за тези пари, вложил съм интелектуални сили и финансови средства и съм си вложил живота и душата в успеха, нали се сещаш колко е горчиво, когато се окаже, че съм интересен за перачите на пари и за професионалните крадци. И как ако се защитя се оказва винаги, че съм си превишил правата. Чувството на беззащитност у нормалните граждани не говори ли за гнила държава?
Държавата е организация на хора, ние най-често я възприемаме и като територия, но и това не е непремено задължително. Задължително е да е тяхна организация - не някакъв страничен обект. "Инстинкта" за държавност на сегашните поколения, дори и на тези родени по-късно за съжаление е рожба на социализма, по-младите поколения имат объркана и неясна представа, но и тя е изградена от внушенията на предишните, без явен пример, който да надвие силата на внушението. Държавата може и да води, силата й може да е в ръцете на малко хора и за добро и за зло, а в нашия случай за хаос. Не е толкова проблем, че много хора се обогатиха някак си покрай нея, както се вайкат мнозина, истинския проблем е, че тя - държавата се превърна в израз на нашия страх да не останем на опашката в личен план, а нашия инстинкт дълго беше моделиран така, че да ни кара да се страхуваме до смърт от неравенството. Ако не беше се случило така, че през социализма да се образоваме сигурно щяхме да сме се изпотрепали. И знанието и уменията са капитал, някакъв вид собственост и въпреки, че имахме малко в материален план беше достатъчно заедно с другото, за да ни спира от крайни действия, но пък беше достатъчно малко, че всеки оказал се с повече в ония първи години да се яви един вид "големец" кефещ се до оргазъм от чувството, че е пръв сред равни и може да им натрива носовете. И мафиите ни бяха такива - кокошкарски изяви на нарцисизма къде на недоучили мъжаги, къде на субекти "баращи" се за особен вид интелигенция. В крайна сметка мафията ни не можа да се научи на елементарни правила за тоя вид организация и сред простите и сред интелигентните се намериха хора като Луканов или Пантев да мислят, че могат безнаказано да бръкнат в касичката на някоя братска банда и да им се размине с извинения, оправдания или дори разплащане. Но не - в другите държави не беше така, там и мафиите бяха различни и, както всеки знае днес Руската може да държи на думата си до смърт, но и не прощава до смърт. Мафията и държавата - между тях има много общо - опознай мафията на един народ, за да опознаеш държавата му, бих казал. Нашите и до днес са кокошкари, грешно приемащи известността на сицилианците например като признак за успех. вместо като признак за домашна аматьорщина каквато е всъщност причината за тях да се носят легенди, а за успешните само неясни слухове. На държавата казвате трпбва и да дадем, но ако не я чувстваме наша? Ако самите ни "мафиоти" (колко ми беше трудно да изпускам кавичките по-горе!) не могат да уважават собствената си "мафия", каква държава имаме - какви са ни натуралните способности да създаваме организация? Аз винаги съм правил този паралел и не мога да се сетя за друга страна, чиито мафиоти бяха масово ограбени от гаджетата си - само в България! Знам десетки случаи от доверени източници (а не се доверявам лесно) и хиляди, които звучат доста убедително. Знам как мъжагите в тия организации с лека ръка се премятаха един друг без усет за братство и единност - пак от достатъчно доверени източници. Та казвате държавата - ами че и тя се ражда от подобни процеси, ако едното не можем да направим, човек е логично да се съмнява и в другото. Чувстваме ли се братя и сестри или се чувстваме конкуренти? Не сме ли готови да приемем всякаква безумна мярка срещу "уредилите се", ако се чувстваме изостанали? Каква държава може да има такъв народ - само една - такава, която служи на комплексите му, а не на позитивите му. И днес отново сме подлижени на интензивното излъчване на тия настроения. За капак и "мафия" и "държава" са се смесили в един странен бъркоч, в който мъжага с женска психика обира овациите на онези, които се чувстват най-унижени от чувството си, че или вече са или има опасност да станат неравни. Те - онези много "честни" българи, които честно си плащат данъка на къщата и колата най-често със заплата от държавата или някоя фирма впила устни в държавно кранче бяха ония, които в чувството си за изконно право на равност очакваха да им се случи нещо хубаво, да заживеят по-добре даром - от държавата. Разбира се това не се случи, държавата, която се ангажираше с равенството и братството на повечето и тайното величие на малцина изчезна и онова, което остана не беше нито пъклен план, нито организиран обир, а организация, в която пасивните не бяха поканени освен в редките случаи, когато се окажеха роднинини на някой поканил се. И едното и другото носи признаците на нашето българско социалистическо объркване - едните равни бяха попаднали в скалда, от който не се срамуваха да вземат, другите просто нямаха тоя късмет, но шума така и не обхвана пълненето на склада, а само въпросите за деленето на това, което има в него. Европа може да ни отърва политически от някое нещастно залитане, но икономически пусна още нещо в поизпразнилия се общ слад, с което продължи агонията на социалистическия инстинкт за равенство, но вече отдавно забравено братство. Днес Европа закъсва и за своя сметка, светът започва да усеща мириса на промени и ние май оставаме насаме със себе си - може да продължим да мрънкаме на чуждата за всички ни собствена държава или да осъжнаем най-накрая, че това което имаме сега няма нищо общо с нуждите ни и само атавистичните ни желания го държат живо. В бъркотията можем да изпаднем в лудостта на гонене и белязване на виновни, но по-вероятно е заради всеобщата си гузност, която не обичаме никак да признаваме пред други да усетим колко немощни сме станали и след още един последен опит да продължим агонията да се примирим със съдбата си. Каквато и да е тя - съдбата, приемането й е първата крачка към пробуждането ни. Просто няма как докато отричаме себе си да намерим начин да използваме и добрите си и лошите си страни за нещо в своя или обща полза. Всички приказки за нови конституции, разделения на власти, модерна, европейска ориентация са само благи думи за едно объркано съзнание - преди да могат да добият смисъл то трябва да се събуди и да усети лична егоистична жажда за живот.
Само ще вметна, че спомената инертност на българите не е постсоциалистическа, а ако може така да се каже пост-постсоциалистическа. Тоест инициативата на хора не я уби социализма, а тя умря още като пеленаче в началото на 90-те когато я убиха мутрите и новите капиталисти. Тези 7-8 години бяха по пагубни, отколкото десетилетията социализъм. Мутрите с бухалките и бомбите и принципът "един почнал с гаражче а другият с 30 милиона" просто уби туко що покълналата надежда и вяра на хората в собствените им сили. А от това да се чувстваш излъган боли много. Макар, че ако трябва да отдадем дълживото на справедливостта на историята, то българският народ няма никакво право да се сърди на никого за това какъв беше "прехода", просто защото ние нямахме напрактика никакво участие в него. Падането на комунизма в Източна европа нямаше нищо общо с народите на източноевропейските държави - следователно, те нямат никакво право да роптаят, че не е бил такъв какъвто са го желали. Прехода си беше такъв какъвто го желаеха тези които си го организираха. Та било каквото било. минаха много години. Предложения за бъдещето трябват,а не съжаления за миналото. Генезисът на това - какви сме, вече е просто ненужна информация.