В по-напредналите общества от малки плясват децата през ръцете, когато сочат някой дебелак на улицата с пръст. Учат ги, че различното е нормално и че различното е cool. Затова хората с Даун играят футбол в парка и работят на каса в супера, инвалидите се возят в автобуса, ходят на кино и на срещи в ресторант, жените кърмят, докато чакат да им дойде реда в банката, младежи с татуси по цялото тяло и пиърсинг по лицето работят като финансови експерти, а петокласниците не заключват Ларс в момичешката тоалетна, нито пък го спукват от бой, понеже има двама татковци.
Целта ми обаче не е да описвам някакво утопично общество, в което всички се обичат като братя и в което не съществува конкуренция, завист, претенции, домогване до слава, власт, секс и пари. Понеже такова общество няма, а историята, практиката и научната фантастика дори доказват, че то е неестествено и не води до нищо добро.
Просто давам общата картинка в най-желаната част на европейския континент, преди да се случи поредното Голямо Преселение на Народите, което ни доведе дотам, където се намираме в момента. А именно, в психотрилъра на собствения ни страх и безпомощност.
Когато големите западно- и северноевропейски градове се пренаселиха от мургави мъже с гъсти косми по тялото и в ушите и техните жени, чието ежедневно облекло прилича на палатка в къмпинг "Смокиня" край Созопол, дълбоко вкоренената култура на толерантност в тези общества постепенно се трансформира в добре втълпена от политическата конюнктура култура на вина.
Вина към по-бедните, по-онеправданите, по-нуждаещите си или въобще към по-прецаканите. Само че нещата не спряха дотук. Иначе нямаше да е интересно, ако в края на приказката кучето не изяжда ръката, която го храни. Или беше "ухапва" в оригиналната версия на поговорката, не помня добре.
Малцинства като тези, които "при споменаването на Аллах сърцата им се успокояват" и за които ще има "блаженство и прекрасно завръщане, ако вършат праведни дела", увеличиха популацията си толкова пъти през последните години, че в един момент стана повод за притеснение ако си по-бледолик и не се казваш Зехра, Сухра, Джалал или Махди.
Като логично следствие чувството за вина на нациите-мащехи прерасна в лицемерна политическа коректност, понеже, въпреки засилващото се усещане, че нещата не отиват на добре, те не можаха просто да се отметнат от поетите вече ангажименти към онеправданите.
И продължиха да им дават, и да им дават, и да им дават. Пари, жилища, образование. А онеправданите продължиха да раждат още онеправдани. Междувременно картата на житейската обреченост, която онеправданите държаха в първите години на Голямото Преселение, се превърна в асо пика, с което започнаха да цакат наред всички по-слаби карти в колодата.
Дама купа и вале каро вече работеха не само, за да купят семейно волво и да почиват на Малдивите през лятото, но и за да се издигнат молитвени домове, в които онеправданите да търсят духовна подкрепа срещу ужасяващите неморални устои на хората, с които са принудени да съжителстват.
А когато онеправданите събраха достатъчно вяра, сила и кураж, палачинката се преобърна.
Никога няма да забравя първото си голямо унижение, което претърпях в Копенхаген.
Беше една събота и търсех някъде да се подстрижа. И понеже не ми беше все още ясно как функционира схемата със записването онлайн за часове във фризьорските салони, се набутах в една бръснарница в най-емигрантския квартал на града, където заварих няколко брадати мъже да седят, да пушат и ядат сушени смокини.
- Може ли да ме подстрижете, извинете? Само да ме хванете отстрани и отзад на врата малко с машинката?
- Не може женско.
- Ама няма проблем. Мъжко ме подстрижете. И без това съм с къса коса.
- Не, не, не, не! - енергично заклати глава бръснарят. - Не мога да пипам женско.
Опулих се насреща му.
- Ама аз не искам да ми подстригвате долната коса, а горната. Защо да не може?
- Не може, не, не може! Бог не дава да пипам жена.
- Ама...
Няма "ама", няма "драма"! Изгониха си ме като стой, та гледай.
Същото се случи в още две-три коафьорници в квартала. Накрая случих на една полу-азиатка полу-мароканка, чийто "салон" се помещаваше в сервизното помещение под една жилищна сграда. Въпреки че никога преди не беше държала машинка за подстригване, понеже до този момент само беше къносвала и навивала с маша дълги до задника коси, жената се смили над мен и ме офъка като априлско магаре. После ми подаде канче с вазелин, за да си стилизирам прическата.
Казах: "Не, мерси, вазелинът се ползва за друго. Ако може само да си измия някъде ръцете..."
Друг път ми се е случвало да ми звънят на вратата, да отворя и на прага да се покажат двама-тримa слаботелесни, облечени с дълги бели роби и с бради до гърдите.
В момента, в който ме зърват, отместват поглед от мен (понеже съм с непокрита глава!) и, докато се правят, че говорят на асансьора, ме питат дали в този дом живеят добри мюсюлмани. Имали нещо да ги питат.
Разтърсена от обида, задето някой отвръща очите си от мен, все едно вижда лайно, а не човек, ми е идвало да отвърна: "Не, в този дом живеят само пияндурници с необрязани пениси и два реда свински суджуци на терасата!"
Но не го правя. И пак заради пустата, втълпена ни толерантност към онеправданите. Понеже така не може. И не е възпитано. И все очаквам някой да ме плесне, само че не през ръката, а направо да ми отнесе главата с бомба-самоделка.
Веднъж си се возя в автобуса, когато една увита като пашкул на нощна пеперуда жена, от чиито черни парцали лъха на тигрова мас и запръжка с куркума, ме бута с лакът и ме пита защо съм си остригала косата.
- Excuse me? - питам аз, но не защото не съм разбрала въпроса, а защото не мога да възприема арогантността на същността му.
Жената-пашкул услужливо пояснява, че Аллах ще ме накаже, преди да успея да я попитам на свой ред какво му пречи на Аллах моята къса подстрижка при положение, че тя самата прилича на кобила, покрита с чул. И въпреки че ми напира отвътре, знам, че няма да го направя.
Няма да си отворя устата. Понеже "така не може и не е възпитано"!
Но някой все някога ще си отвори устата и тогава вече всички играчи ще бъдат принудени да сложат картите си на масата, за да се види кой играч е "drawing dead"*.
* Термин от покера: "Дроуинг дед" е този играч, който няма и теоретичен шанс да спечели ръката.
