Докато руските войски и бронирани коли напредваха в Източна Украйна, украинското правителство моли за помощ свободния свят и се надяваше, че ще я защити като "една от своите". Междувременно лидерите му се затрудняват да намерят правилната терминология, за да се освободят от моралната отговорност да осигурят тази защита.
Кървавата Путинова инвазия в суверенна европейска държава вместо нашествие, подобно на Крим - помните ли Крим? - е "неоспорвано навлизане", а не аншлус. Граждански авиолайнер бе взривен във въздуха - помните ли полет MH17? - с над 100 все още неидентифицирани жертви, а шокът и гневът вече преминаха във възпитани дискусии дали това да се разследва като престъпление, военно престъпление или нито едно от двете.
Този език на страха, демонстриран от Берлин и Вашингтон, сега е толкова позорен, колкото и черно-бялата пропаганда от режима на Путин, и дори още по-опасен. Разпръскваният от Москва пушек за прикритие надали е необходим, предвид толкова охотно затваряне на очите от всички страни. Лъжите на Путин са очевидни и очаквани.
Европейските лидери и Белият дом са дори още по-склонни от Кремъл да се преструват, че този конфликт е локален и поради това не изисква нищо повече от мъгляви обещания от безопасна дистанция. Както Джордж Оруел бе писал в есето си от 1946 за езика, точно преди да започне работа върху романа си "1984" (което надали е случайно съвпадение): "Ако мисълта руши езика, езикът също може да руши мисълта." Западната реторика на помирение създава самовъзпроизвеждащ се цикъл на психическа и морална разруха.
Изричането на истината сега означава да се признаят много месеци лъжи, точно както бяха необходими години на западните лидери, за да признаят най-накрая, че Путин не принадлежи към клуба "Г-7" на индустриализираните демокрации...
Украинският президент Петро Порошенко се срещна с американския президент Барак Обама във Вашингтон, но последвалото изявление на Обама не показва признаци той да е склонен да признае реалността. Общите пожелания за "мобилизиране на международната общност" бяха достатъчно лоши преди 6 месеца. Да ги чуваме да се повтарят, докато украинските градове попадат в ръцете на руските войски, изглежда като подигравка. Ако легитимността е това, към което се стреми Обама, то Русия очевидно е в нарушение на почти всеки параграф на Резолюция 3314 на ООН от 1974 г., "дефиниция за агресия".
Може би Порошенко трябваше да избере подобно на Обама неформално облекло, но да сложи тениска с надпис: "Това е война, глупако!".
Няма време да бъде учен давещият се да плува
САЩ, Канада и дори Европа реагираха на Путиновата агресия, факт, но винаги с няколко хода изоставане, винаги след като сдържащият потенциал на всяко действие беше отминал.
Силните санкции и ясната демонстрация на подкрепа за териториалната цялост на Украйна щяха да имат реално въздействие, когато Путин навлезе в Крим през февруари-март. Знак, че ще има реални последици би предизвикал разкол в неговия елит, докато той обмисляше шансовете да изгуби притежаваните от него ценни активи в Ню Йорк и Лондон.
После през април и май доставката на отбранителни оръжия за Украйна би изпреварила сега протичащата инвазия, или поне би я оскъпила осезаемо, правейки руската общественост фактор в процеса на вземане на решения от Кремъл много по-рано. Тези, които призоваваха за такава помощ по това време, бяха наричани "войнолюбци", а политиците отново търсеха диалог с Путин.
И все пак войната се случи, независимо от всичко, както винаги става, когато насилникът е изправен пред слабост
Като един от първите, използвали аналогията, няма как да не усещам иронията колко бързо се премина от скандално към клиширано да бъде сравняван Путин с Хитлер, за добро и за лошо. Със сигурност арогантността и езикът на Путин ни напомнят все повече за тези на Хитлер, както и до каква степен той бе възнаграден за тях. За което можем да благодарим на изобилието от Чембърлейновци в коридорите на властта сега - и тоталното отсъствие на Чърчиловци.
Докато нещата се случват лесно и Путин върви от победа към победа без съпротива, той получава все повече подкрепа. Той превзе Крим почти без изстрелването дори и на един куршум. Той заля източна Украйна с агенти и оръжие, докато Европа се колебаеше. Олигарсите, които биха притиснали Путин в началото на украинската му авантюра, сега са военнопрестъпници, без шансове за изход от това положение.
И точките за натиск са много по-труднодостъпни
Руските военни командири, тези, които са на бойното поле, не са идиоти. Те знаят, че НАТО наблюдава и би могло да ги унищожи на мига. Те разчитат на аурата на непобедимост на Путин, която нараства с всеки изминал ден, докато Западът отказва да осигури военна подкрепа на Украйна.
Тези командири трябва да разберат, че са изправени пред многократно превъзхождаща ги сила, че животът им е изложен на огромна опасност, че те могат и неизбежно ще бъдат заловени и наказани. Но за да се отправи убедителна такава заплаха, е необходима незабавна военна помощ - може би дори войници на бойното поле, които всички освен Путин изглеждат склонни да избягват като вариант. Отказът да бъде оказана въоръжена помощ на Украйна сега ще е поредната зелена светлина за Путин.
Както винаги става, когато се налага да спираш диктатори, с всяко забавяне цената се повишава
Западните лидери възразяваха срещу потенциалните негативни ефекти от действия в Украйна на всяка крачка, само за да бъдат изправени пред доказания исторически факт, че реалната цена на бездействието винаги е по-висока. Сега единствените останали варианти са рисковани и трудни, но все пак трябва да бъдат използвани. Най-добрият аргумент за действие и за спиране на Путин сега е брутално прост: утре това ще бъде още по-трудно.
