Може би ви се е случвало да си зададете въпроса "Кои всъщност са те?" - хората, които сме свикнали да виждаме из улиците и да наричаме "клошари". Интересът към личната им история не е анекдотичен, а е свързан с бариерата, пред която се изправяме, когато се опитаме да разберем тези хора.
Защото в своето, сведено до сянка съществуване, те не могат да бъдат подведени под общ знаменател. Не опдлежат на общи мерки и програми, на общ покрив и обща трапеза, макар и коледна.
Изглежда, че единственият контакт с тях се свежда до това да не ги тревожим, за да не събудим нашите собствени, заспали в нас самите страхове
Клошарите не са просяци, дори са тъкмо обратното на просяците.
Те са на улицата, не защото очакват или искат нещо от нас, а защото улицата е техният дом. По-скоро ние нахлуваме в тяхното пространство, прекосявайки го.
Че сте навлезли в личното им пространство без разрешение ще ви стане пределно ясно, ако се опитате да заговорите някого от тях. Границите им са невидими за нас, докато нашите граници, например, са видими за другите и те, волю-неволю, ги спазват: дом, автомобил, офис и т н.
Клошарят е човек с изострено чувство за лична неприкосновеност, но е почти невъзможно да съобщи за това сам.
Обикновено ни дава да го разберем чрез мълчание, чрез потъване в себе си, чрез извръщане на главата, чрез бягство и, по-рядко - чрез агресивно поведение.
С публичното си присъствие, тези хора ни показват нещо. Показването е техният вид казване. И те ни "казват" едновременно две неща.
Първото е, че са различни от нас.
Ние не носим всичките си притежания със себе си - те са подредени някъде там из нашите домове и офиси. Ние се грижим за себе си (чистота, здраве, външен вид), а те са абдикирали от тези грижи. Ние „протичаме" в паричния комуникационен поток, а те са „заседнали" като едри камъни в руслото му. Работейки, ние (може би?) създаваме принаден продукт и захранваме матрицата, в която живеем.
А те са извън нея.
Ето всичко, което се вижда. Останалото е скрито. И строго пазено. Извънредно рядко е някой от тях да ви разкаже историята си, и то само ако е изпълнено едно условие - да се почувства равен на вас.
Какъвто не е случаят с хората, които просят - просяците. Защото клошарите не са просяци. Те не търсят нито нашето внимание, нито нашите пари. Може би не всеки от нас би станал просяк, дори и да изпадне в нужда. Но потенциално всички можем да станем клошари и това те го знаят по-добре от нас. Това е и приликата им с нас. Затова именно не приемат нищо и не общуват. Защото нещо е станало с техния живот и той се е свел до точка - за разлика от нашия, който се проточва назад и напред.
Много често ги виждаме да носят неща - обикновено в торби, понякога в раница или в количка. В тези малки обеми се съдържа целият им живот, потъналата им в мълчание история, нещо компактирано до степен на неузнаваемост и на неизползваемост.
Както в торбите са натъпкани нещата им, така изминалият им живот е натъпкан в тях и заключен.
Факт е, че въпреки уморения си вид, клошарите рядко се чувстват депресирани. Това е защото депресията също е състояние, при което непрестанно се изживява загуба, но при нея волята е „потопена" от прилива на скръбното състояние.
Докато при клошарите волята е налична и силна, това е воля за безмълвно отстояване на достойнството, въпреки всичко.
Чувството за вина поглъща депресивния човек, докато клошарят не се чувства виновен за това, което е. Той просто е и очаква това да се приеме.
Поведението на клошарите е по-скоро рязко, „дръпнато", може да стане агресивно, ако настоявате да общувате с тях или да им дадете нещо. Това, което най-малко приемат, е съчувствието. И прояви на съжаление или загриженост. Защото с тях се е случило нещо непоправимо.
Съжалението, или по-високото му ниво - съчувствието, е невъзможно, защото те са хора, които никога не са били способни да го допуснат. Това не е нов момент в живота им, а самият му фундамент. Точката, в която са заседнали и която не могат да преглътнат.
Много надменни, твърди и успешни хора изпитват страх да не изпаднат в недоимък
И не защото по една или друга причина той ги грози, а защото някъде дълбоко в себе си знаят, че непреодолимата гордост е най-големият им враг. Неспособността да поискаш или да приемеш помощ.
През зимата, когато температурите паднат под нулата, много от бездомните умират от студ, защото предпочитат да се оставят на смъртта, вместо да влязат за няколко дни в приют със себеподобни.
Разбира се, има и изключения, но наблюденията сочат, че те трудно понасят общността, държат се отчуждено и „диво" и при първа възможност се махат.
Тези бездомници, в най-силния смисъл на думата, вече не могат да имат дом
Нашата естествена центробежна склонност да се „разширяваме", да завземаме, още от детството си, все по-големи територии, е обратна на тяхната центростремителна сила, довела ги до „точково" съществуване.
Въпросът, обаче е, дали клошарите са, или искат да бъдат невидими. Те са такива по отношение на личната си история, която са криптирали дълбоко, дори от себе си. Но все още я „носят", тук пред нас. И те се видими за нас като преносители на един друг възможен катастрофален живот.
