Горчивите 30

Наскоро приятелка ми показа някакво iPhone приложение, което изчислява на колко години изглеждаш на някоя снимка. Г-н App обаче не винаги е в настроение да прави комплименти от рода на "о, въобще не ти личи, че си раждала..." Именно на една мадама на 36, която прави всякакви опити да живее и изглежда като 16-годишна, беше изобличил точната възраст. Добре, че не прекали, защото това значеше поредната шнола-маргаритка в косата й...

Не че сме тръгнали да се водим по акъла на смартфоните. Просто в случая новите технологии се оказаха единственият честен приятел, който да ти каже, че с колкото и финтифлюшки и кремове да си замазваш годините, те така или иначе са минали. И е време малко да разнообразиш. Последният глагол е подвеждащ.

Наблюдавам, че 30-те години на жената все по-масово се нижат в истерично доказване, че още сме в първа младост. И този период минава в самоугаждане и наваксване на всичко, което смятаме, че е рано да свършва или пък си въобразяваме, че не сме изживели. Можем да правим по 200 коремни преси между две денонощни партита, да се целуваме с 20-годишни, голи до кръста китаристи, да прикриваме малките бръчици с поредното чудо на индустрията за красота, докато чакаме да ни доставят пицата. Да живее пицата, която ни освобождава от патриархалните норми да готвим и мием чинии и ни оставя време да реализираме собствените си желания.

Докато пиша това, пътувам извън София, за да отпразнувам на чист въздух първия плюс на моите 30. Малко ме притеснява решението, че този път няма да карам гостите си да обърнат по точно толкова шота на колкото години ставам. Истината обаче е, че се уморих от открития колко забавен може да бъде животът. Не е заради махмурлука, който с времето става все по-непоносим. Просто това, че съм доволна, по-скоро ме плаши.

Какво съм свършила за толкова време... Избутала съм едно висше, един-два допълнителни курса, но дори вкъщи имам неотворени книги. Родила съм всичко на всичко едно дете, което обаче все още не съм възпитала. Имам работата, която съм искала, но ако не се ъпгрейдвам, със същия успех мога да упражнявам и играене на белот.

Обичам мъжа, с когото живея от три години, но това не значи, че правя максималното да е щастлив. Имам приятели, но често ги разочаровам с лекотата на инатливо хлапе. Така че на първо време имам доста за вършене в моя си микросвят, който само на пръв поглед е подреден. Ами после?

Съжалявам, че се получи малко в стил "Кой съм аз и защо съм тук?" - въпрос, на който животът в крайна сметка ти отговаря не толкова патетично и не е полезно непрестанно да ти кънти в главата при тоя лесен достъп до оръжия и лекарства. Но мисля, че наближавайки "христовата" възраст е добре да си го задаваш поне за отрезвяване. Ясно е, че няма да направя Третия свят по-добро място за живеене, нито дори този в собствения си квартал. Но не искам след пет години да седя срещу огледалото с блещукаща розова диадемка и да се чудя колко хора няма да ми дадат годините.

Разбира се, че трябва да съхраняваме красотата и фриволността си, но не и да посвещаваме цялото си време на това, все едно някаква общоприета философия изисква от нас да се отдаваме на тотален нарцисизъм. Ако жените над 30 имат енергия да изглеждат като ученички, да танцуват, да пътуват и да опознават децата си между дългите им ваканции при двете баби, значи имат енергия и за нещо по-полезно.

Та така виждам моите 30 и... - една дълга екскурзия, по време на която да изкопая нови поводи за удовлетвореност. Това, че мога да нося на нощен живот и все още нямам целулит вече не ми е достатъчно. Гледката на модерна жена, която се налива безмилостно с коктейли и баналности от категорията на Сексът и градът, не е много пленителна. А ако ми стане прекалено скучно, с годините съм се научила как се приготвят шотове. Особено горчиви.