Да се обесиш на затегнатия колан

Не се знае колко хиляди българи ще тръгнат към Великобритания на 1 януари 2014 г. Не се знае и какъв ще бъде ефектът от отворените граници върху живота отвъд Ламанша. Даже и без нашите сънародници обаче обществото на Острова има много дълбоки проблеми, за които източноевропейските имигранти не са виновни.

Това забелязва и журналистката Ясмин Браун от в."Индипендънт". Ето какво пише тя в своя материал "Икономиите са втвърдили сърцето на нацията".

Под сводовете на метростанция „Ватерло" седи мъж с наведена глава. Толкова плътно е намотал шала около врата си, че изглежда сякаш иска да се обеси. Ръцете му са мръсни и покрити с белези, един от които е гноясал. Докато му давам дребни пари и лепенки, го питам защо е дошъл тук. Не ме поглежда и явно не му се говори.

Аз съм с приятелка. Двете ще ходим на предварителна прожекция на филм на Би Би Си. Приятелката ми е нетърпелива и се ядосва за това, че съм спряла и съм си губила времето (не повече от три минути) с „тези хора".

След пътуването си до Индия точно тя се беше възмутила от равнодушието на по-богатите хора към просяците. Напомням й го и тя ми отвръща: "Напълно различно е. Там нямат социални грижи, а тук имаме. Хората сами избират да бъдат бедни у нас".

Вече не можем да бъдем приятелки. Тя не е лош човек, но в някакъв момент е решила, че истинските вътрешни врагове са тези, които зависят от държавата или добрата воля на останалите. Тя ги смята за вредители, които живеят от подаяния.

Според проучване на нагласите в британското общество от 2011 г. 56% от хората смятат, че помощите са твърде високи и не насърчават достатъчно безработните да си търсят работа. През 1983 г., в пика на десния консервативен "Тачъризъм", само 35% от британците са смятали така. Освен това, 63% от запитаните в наши дни са заявили, че децата са бедни, защото родителите им са некадърни и мързеливи.

Все по-сложният живот в условията на рецесия прави непримирими както средната класа, така и работниците. Изглежда, че повечето британци са „за" орязването на помошите за инвалиди и безработни, както и за ограничаването на някои от обществените услуги. Хората са убедени, че тези в нужда са виновни за икономическите проблеми.

Огледайте се. Чуйте какво говорят лекарите, свещениците, общинските съветници, работниците, бездомните, работещите с деца и други. Те говорят на нашата съвест, казват ни какво се случва и не ги чуваме.

Преди няколко дни 53-годишната Стефани Ботрил се самоуби, защото не била в състояние да плаща още 20 паунда седмично за допълнителната спалня в къщата, която цял живот е обитавала. Дали кончината й накара обществото да преосмисли враждебното си отношение? Не мисля. Очите са затворени, ушите са глухи, а на сърцата има катинари.

Ето и някои от истините, които усърдно се подминават. Изследователят от университета в Оксфорд Дейвид Стъклър предупреждава, че „икономиите убиват" - броят на самоубийствата нараства във времена на висока безработица. От 2011 г. насам те са скочили драматично - особено там, където най-много хора са без поминък, като най-често на живота си посягат тези, чиито професии са пряко засегнати от политиката на управляващата коалиция.

Стъклър изразява притеснения също и за хората с увреждания, бездомните и тежко болните.

Доклад на Британската медицинска асоциация (която определено не е банда левичари) предупреждава, че с действията си правителството удря най-слабите. Четвърт милион деца вече не се вписват в стандартите за нормално развитие.

Оставка подаде общинският съветник Грег Ууд, който е работил за „Атос" - компанията, на която правителството плати, за да прегледа всички хора с увреждания и да прецени дали всъщност не са годни за работа. Ууд се оттегли, защото смята, че системата е пристрастна и е във вреда на хората.

Хранителните банки не могат да смогнат, а на много места се затварят убежища за бездомни, защото държавата не дава пари.

Центърът за глобално образование също е на мнение, че дебатът за бедността се е пренасочил от структурните и политическите причини към охулване на безработните и зависимите от социалните помощи. Превърналата се в национален спорт омраза към бедните беше заклеймена в „Лъжите, които казваме сами на себе си" и „Играта на обвиняване трябва да спре". И двете книги излизат с помощта на религиозни организации.

В предговора на второто издание депутатът от либералдемократите Сара Тиътър пише: „Заклеймяването на хора заради получаваните от тях помощи е политически популярно, но не е честно или вярно... То ще направи Великобритания по-малко щедра, и по-малко склонна на съчувствие и помощ. Ще стане по-трудно за политиците да се порят за правата на бедните, защото общественото мнение просто няма да ги толерира".

Колко вярно и колко закъсняло. Състраданието се е превърнало в хоби на малцина в тази невероятно страна, която, помнете, е създала системата си за социални грижи във времена на невероятни трудности и следвоенна разруха.

Нобеловият лауреат за икономика Пол Кругман описва програмите за строги икономии като „неетичен експеримент" с човешки същества. Общественото мнение може да сплаши или окуражи политиците. Днес милиони подкрепят този експеримент. Те, повече от безмилостното правителство, са виновни за кръвта и сълзите на тези с по-малко късмет в живота.

Историята е показала, че свирепата тирания на мнозинството разрушава нациите, а също и връзките между хората. Това се случва тук. Един ден нашата нация ще ни липсва, но няма да има как да си я върнем.

#3 DonTsetsi 20.05.2013 в 17:05:11

Съгласен съм, че проблемите на британците са далеч по-леки от нашите, но за нещастие отношението е същото. И тук е пълно с хора, за които бедните, дори работещите такива, сами са виновни за положението си. Колко пъти в този сайт съм виждал коментари за това колко е мързелив българина и колко много иска. А реално тук се работи повече за много по-малко пари, отколкото в голяма част от западноевропейските държави. В държави като Германия рядко се среща бързането по нашенски, придружено с неплатено удължаване на работния ден и работната седмица. Реално причината за по-ниското качество на работата е точно това бързане. Работа има за всички, но за нея се плаща на няколко пъти по-малко от необходимите хора. За френската седмица от 4,5 дни да не говорим...

Новините

Най-четените