Опитах се да го изгледам онова видео с акушерката, която пребива новородено бебе на четири дни. Нямаше да си го причиня, ако не исках да разбера къде точно става превключването и как така загубваш представа за ситуацията и себе си в нея, че се превръщаш в звяр.
Като всеки съвременен, пренатоварен и подложен на стрес човек, аз също съм имала своите прегаряния и някак очаквах, че ще видя момента на загуба на разсъдък, екстремното действие като изстрелян куршум и обичайния рев след това.
Не успях да го изгледам докрай - твърде много ми дойде. Но това, което ужасно ме смути, е, че всъщност цялото издевателство над детето продължава почти два часа и е на няколко пъти. Толкова е подредено и ескалиращо, че те плаши ужасно.
Това е думата - много е СТРАШНО.
Страшното е и преди това, защото не знаем колко други новородени човечета са започнали живота си със същата „грижа". Страшното е и сега, защото нямаме никакви гаранции, че това няма да се случи в друга болница, където отново някоя акушерка с безупречна репутация и стаж няма да изскочи от перфектната си професионална характеристика и почти да убие едно беззащитно същество, защото плаче повече от другите.
Всичко, което смятам да кажа, по никакъв начин не може да оневини Емилия Ковачева.
Независимо, че вероятно наистина е изпаднала в амок, вследствие на преумора и прегаряне, тя трябва да отговаря за действията си и да поеме върху себе си цялата предвидена от закона строгост. Ако се признае за виновна, Ковачева следва да прекара зад решетките десетина години.
Като майка знам, че ако това се случи с детето ми, нито едно наказание няма да ми донесе успокоение. Човешката ми реакция ще е просто с двете си ръце да умъртвя насилника. Но ми се иска да бъда и да остана повече човек от един престъпник.
Така че за мен относно вината на акушерката и нейното наказание няма спор.
Ако е била претоварена, трябвало е да говори с някого за това. Ако й е било до гуша от бебешкия рев, можела е да поблъска в стената, не в бебешкото тяло. Ако не й е минал гневът и не е паднала на земята от разкаяние още при първия шамар, поведението й започва да изглежда плашещо хладнокръвно и говори за много повече от обикновен бърнаут. Говори, както казват специалистите, за психична предистория, на която просто никой не е обърнал внимание.
Мисля, че точно тук е големият проблем. Защото най-важното сега е да разберем как така един медицински работник с абсолютно чисто досие, една самотна майка на две деца, която работи в престижна частна клиника може да се превърне в насилник на новородени.
И ако не видим откъде идва проблемът, все изневиделица ще разбираме за някоя тиха и скромна лелка в детската градина, която боде децата с игла или за някоя перфектна учителка, която съблича голи тези, които отказват да спят следобеден сън ги заставя да стоят така пред отворения прозорец с часове.
На това последното съм била пряк свидетел в моята група, когато учителката ни постъпи точно така с две от децата, а ние останалите запомнихме този ужас за цял живот.
Това се случи обаче преди цели 40 години и в крайна сметка беше резултат от педагогическите методи на Макаренко, съчетани с персоналната извратеност на една случайно станала педагог ненормалница.
Сега въпросите са много.
Поради унизително ниското заплащане, медицинските ни кадри работят на няколко места, често без никаква почивка. Да прекараш 24 часа на работа, при това без никаква възможност да отдъхнеш, е предпоставка да изтрещиш в един момент. Защо никой не си е дал сметка за това в „Софиямед"? Кой и как прави графиците на сестрите и лекарите в тази болница, а и изобщо, и няма ли клиничен психолог, който освен с пациентите, да разговаря и с персонала?
Според изнесената информация на такива нощни дежурства, особено при новородени, където грижите са постоянни и тежки, трябва на смяна да са двама души. Какво е наложило във въпросната вечер да няма втори човек с Ковачева и практика ли е да се нарушава това правило?
Ясно ми е, че в края на краищата всичко опира до пари и тяхната икономия, но хайде, моля, това да не е на такава висока цена! Камерите, заснели ужасното престъпление, би следвало не просто да записват, но и да се наблюдават от някого. Защо никой не е видял нито в момента , нито след това какво показват те?
И изобщо някой някога проверявал ли е какво се записва от камерите, след като чак сега тези записи ще бъдат гледани вече от полицията, за да се установи дали това поведение на акушерката не е рецидив?
Най-лесното в случая е да линчуваме акушерката. Нека обаче не оставяме нещата дотук, защото тогава казусът ще е просто „една психарка преби бебе". Ужасно и отвратително, но, както си знаем, чудо за три дни.
Обилно ще го отразят жълтите вестници, в мрежите ще се върти потресаващото видео от онази злополучна нощ срещу 18-ти април, Facebook прелива от статуси с големи букви, в които се говори за саморазправа и смърт. После всичко ще утихне.
Затова е важно ние, журналистите, да не позволим и този път това да се случи. Важно е да ровим и да изискваме, да си свършим работата, като потърсим отговор на всички въпроси и всички неточности.
Важно е да сме сигурни, че хората, които се грижат за здравето ни и това на децата ни, са психически стабилни. Важно е най-после във всички родилни клиники бебетата да са при майките от самото си раждане и да не се отделят от тях, освен за краткотрайни манипулации. Важно е като родители да сме информирани достъпно и постоянно за състоянието на собствените ни деца, защото всички сме преживяли докторските недомлъвки и снизходително мучене, когато сме се интересували за подробности около състоянието им.
Важно е и най-после министърът на здравеопазването да се появи публично и да каже няколко думи от висотата на отговорността, която сме му поверили. Разпоредената проверка по случая е просто обичайната в такива ситуации административна мярка.
Каквото и да си говорим сега, едно родено здраво малко момиченце вече е претърпяло първото насилие в собствения си десетдневен живот. Не мога да си представя как се чувстват родителите му и няма думи, с които аз или който и да е да ги успокоим. Защото успокоение не може и не трябва да има, докато ние като хора и като гражданско общество не реагираме.
Дължим го най-вече на малката Никол, която с нищо не беше заслужила така да започне животът й. Дължим го на всички майки, които ще отидат да раждат граждани на България със страх, че някой може да ги пребие още в родилната зала.
Дължим го на децата си, които не трябва да имат подобни примери. Дължим го и на себе си, защото оттук нататък няма как да спим спокойно.
А ти, малка Никол, дано напълно се възстановиш и дано това е последното отвратително нещо, което се е наложило да преживееш!
