Тук мирише различно. Усещам го още в автобуса. Около мен речта е чужда, неразбираема. С раница, статив, спален чувал и с три момичета от Черна гора, с които се засичам в автобуса, вървим към мястото, където ще се настаним.
Тежките врати на портала са отворени. От една страна виждам стара сграда, от другата е по-нова, но със същото предназначение - лагер. Аз съм в лагер. Аз съм в Терезин. Градче на 60 км от Прага, на толкова от Дрезден.
Посреща ни местна организаторка със заръката бързо да се явим в залата за прожекции. На черногорките не им пука много и се скатават в една стая с други техни приятели. Аз оставам сама под твърдия поглед на местната. Появява се Наташа от Русия. Тънко като врабче, рускинчето ще е моята съквартирантка.
Остава само да си намерим стая - празна, необитаема. След обиколки по коридори, заничане в незаключени, но заети стаи, намираме такава, отговаряща на условието празна - под, стени, прозорец, врата. Не, външна врата няма. Има коридор с мивка без чешма и ... това е. "Ако ви харесва, ваша е!" - ми казва местната - "Ако ви трябва нещо, отсреща има склад!" "Но тук няма нищо..." - увисва плахото ми възмущение.
Навън е полумрак. В стаята мъжди крушка. Отнякъде намираме метла, кофа, вода, парцали. С Врабчето се разбираме без думи и надупени търкаме дървения под. Не знам, става ли по-чисто? Под жълтеникавата светлина надеждата мирише на мокро дърво.
Складът се оказва в другия край на нещо като плац. Минаваме покрай двуетажна сграда - там е единствената тоалетна, мивка, баня - и през огромни железни врати влизаме в търбух с овален свод. Мощни лампи осветяват търбуха. Тук има: метални табли за легло, пружини, пухени завивки, възглавници, бюро, етажерки, гардероб, закачалки, черно палто, лилава рокля, пожълтели бели обувки с дебел ток, грамофон, зелено колело с увиснала верига, купчини грамофонни плочи, от които разпознавам само усмивката на Карел Гот*, нощна лампа-висока, ниска, полюлей, зимни кънки, куфари-стари, нови, малки, големи, одеяла, радио, шевна машина, книги, списания, вестници, столове, фотьойл, маса... Ничии вещи за лично ползване без лимит. Или складираният наш, възможен живот.
С Врабчето избираме две легла, които се оказват ужасно тежки. Молим две момчета за помощ и някъде към полунощ сме обзавели празната си стая с шкаф, нощна лампа, килим, две дървени легла, фотьойл, рамка със закачалки и тежка виненочервена завеса за врата. На сутринта все още мирише на мокро дърво.
Всъщност аз, Наташа, трите черногорки и още към 20-30 момичета и момчета сме на международен фотографски уъркшоп в Терезин, Чехия. Годината е 2001-а.
Терезин е малко градче, замислено и построено за крепост с военен гарнизон. През 1780-1790 г. ерцхерцога на Австрия Йозеф ІІ, който до 1806 г. е и император на Свещената римска империя, решава да построи невиждано за времето си произведение на фортификационното изкуство, което да служи като преграда срещу чужди нашествия от север.
Крепостта Терезин носи името на императрица Мария Тереза, майка на Йозеф ІІ. Бастионът заема площ около 400 ха, дължината на крепостните валове е 3770 м, ширината им е до 30 м, прокопаните подземни тунели са с дължина 29 километра.
Строителството продължава десет години, но още през 1784 г. крепостта е най-голямата в земите на Хабсбургите. На моменти там са работили до 15000 работника. Укреплението е било разчетено да побира войска от 5500 войника в мирно време и до 11000 в случай на война, 153 склада за барут, конюшни за 6500 коня.
Състои се от три основни части: Голяма крепост, в която е старият град, Малка крепост - служеща за затвор и барутен погреб и междинно укрепление - вдлъбнат изкоп, който в случай на вражеско проникване може да се наводни от река Охрже.
Прозорецът на прясно обзаведената ни стая гледа на запад и разпознавам утрото само по отраженията на слънцето в други прозорци. Вече на светло се опознаваме с Наташа. Наташа е русичка, беличка, тъничка, усмихната и ококорена като дете, с една дума- врабче. Разказва ми как е родена и израснала в някакво бивше военно, затворено градче в Сибир. Как отива на изпити в Санкт Петербург през лятото миналата година, но няма пари, а и е прекалено далеч, за да се върне.
Как оцелява през есента и зимата с гуменки, върху които слага хартия и найлон, а дрехи събира от кофите. През смях ми разказа за семейството си - бащата умрял, майката - алкохоличка, сестрата - недъгава. Учи архитектура, а снима поради някакви далечни спомени за баща си, фотограф-любител. Седях на ръба на дървеното легло и си мислих, че това е най-тъжната история, която някога съм чувала. След време, в София, разказах за Наташа на моя приятелка - рускиня. А тя ми отвърна: "Нищо особено! В Русия всички истории са трагични."
... и историята на крепостта Терезин. Замислена като отбранително съоръжение, само няколко години след построяването си, Голямата крепост е гарнизон, казарма, населена с офицери и обслужващ персонал, а Малката крепост е строг тъмничен затвор за политически затворници и военнопрестъпници.
В началото на XX век най-известният затворник там е Гаврило Принцип, атентаторът от Сараево, убиецът на австрийския престолонаследник Франц Фердинанд и съпругата му София, виновникът за избухването на Първата световна война. След окупирането на Чехия от нацистка Германия от 1941 -1945 г. Терезин се превръща в най-голямото еврейско гето, от което евреите са разпределяни и препращани към други лагери на смъртта.
Официалната пропаганда рекламира Терезин като "курорт" и старчески дом за заслужили евреи. До края на войната през гетото - Голямата крепост - преминават над 130 000 евреи, а Малката крепост е затвор на Гестапо с газови камери и крематориум. Поради пренаселеност и лоша хигиена върлуват епидемии и по тази причина през 1944 г. на инспекция идва комисия на Международния Червен кръст.
В градчето се подготвят и изнасят представление с бутафорна банка на центъра, детска градина, магазини, строят кафене и цветни градини. На 8 май 1945 г. съветската армия влиза в Терезин и намира 11 068 живи лагерници**.
Онова, което стои между нас и другите (миналото) е вратата на Ада, над която стои "Arbeit macht frei".
А между мен и останалия свят вече няколко дни стои пълна фонокарта за телефонен автомат, какъвто в Терезин няма. Има поща със странно работно време, но там никой не разбира (или не иска) друг език освен чешки. Малкото местни, които виждам са излезли от сериала "Жената зад щанда"***. На площада-плац има катедрална църква, два смесени магазина, ресторант с меню за местни и меню за чужди.
Всички улици тръгват от площада-плац и всички свършват пред висока крепостна стена. Единственият път, който излиза, е за Малката крепост - Мемориалния комплекс в памет на жертвите от Холокоста. Там се оказва и единственият телефонен автомат с фонокарта. След серия от неуспешни опити да открия някой по телефона, решавам да пратя съобщение на пейджъра на приятел в България. Накрая чувам топлия глас на оператора:
"Моля, оставете вашето съобщение!"
С истеричен вопъл, заекваща от сълзи крещя в слушалката:
"Не мога повече! Не издържам тук! Искам да си ходя! Ужасно е! Не мога да се храня, не мога да спя, мирише ужасно..."
Операторът със същия топъл глас ме прекъсва:
"Извинете, бихте ли повторили след "Ужасно е!"
....
Рано сутринта на следващия ден напускам Терезин. Качвам се на автобуса за Прага. Полетът ми за София е чак след седем дни.
Снимките, които направих в Терезин са върху негативи, които след прибирането ми в София през август 2001 г., бях скрила толкова усърдно, че успях да ги открия чак през август 2013 г.
*Карел Гот - най-популярният чешки естраден певец, наричан крал на чешката поп-музика. Участвал е в "Златния Орфей" през 1974 г. и 1986 г.
**Данните са от електронна еврейска енциклопедия http://www.eleven.co.il/
***Популярен чешки телевизионен сериал от 1977 г., излъчван и по БНТ.
