Езикът на една чанта

Политическият етикет e метод за водене на политика. Той не се състои само от правила кой високопоставен държавник с кого и как се здрависва, дали пътува с военен или граждански самолет и има ли право да информира планетата за всяка осенила го мисъл чрез туитове.

Една от най-неприятните страни на политическия живот е, че станеш ли част от него, почивен ден няма. Президентът е президент навсякъде и по всяко време. Депутатът, дори и когато е на собствения си рожден ден или се излежава на някой плаж по време на годишната си отпуска, си остава депутат.

И в този смисъл етикетът те следва по петите като зло куче.

А в етикета има едно златно правило - колкото повече пари и доверие управляваш, толкова по-стриктно следва да се придържаш към точно определени правила и да изпълняваш безусловно установени протоколни изисквания. Причината е ясна - ти и дейността ти са наблюдавани под лупа от зоркото око на тези, чиито са и доверието, и парите.

В този смисъл въпросът за цената на чантите на министър Лиляна Павлова, колкото и на махленско ниво да беше изстрелян в пространството, е резонен. И грешката, че дразни обществото с надменната им луксозност, си е нейна, а не на тези, които й потърсиха сметка за това.

Най-трудната част в изграждането на един политически имидж е създаването на визия. Държавникът трябва да бъде спретнат, стегнат и солиден. Дрехите му следва да са елегантни, семпли, но не бедняшки и будещи съжаление, защото от него се очаква да представя националния идеал с достойнство. Те не трябва и да са извън модата, защото тогава пък визията би излъчвала неадекватност, която лесно би се прехвърлила и върху общественото усещане за работата му.

В облеклото на мъжа държавник не може да има никаква показност и по отношение на аксесоарите. Всякакви бижута извън брачната халка и стилния, но не крещящ с шестцифрената си цена часовник, са забранени. В този смисъл държавникът трайно се разделя с гривнички, верижки, кръстчета, полумесеци или звезди, зодийки, буквички и талисманчета, тъй като ролята, която той изпълнява, трябва да разчита на професионалната му експертиза, не на религията, суеверията или милозливите му лични спомени. Бог може и да върви пред българските политици, както заяви наскоро премиерът Бойко Борисов, но истината е, че в сериозната световна политика той ангажименти няма.

Визията на жените политици следва още пo-сложна логика. Обществото все още вижда половата принадлежност като първи отличителен белег на жените политици и предявява към тях наслоените от векове традиционни претенции. Докато мъжът политик може да разхожда едрия си корем из кулоарите на парламента, на жената държавник народът не разрешава тегло над манекенското. Подпухналото лице или голата глава на партиеца мъж остават забележими само за карикатуристите, но я оставете политика жена да се яви в парламента без грим или с прораснали корени на косата и вижте дали цяла седмица след това социалните форуми няма да предъвкват „запусната" й визия. Ако е облечена в светли цветове, не е добре, защото е твърде несериозно. Ако е в ярки - нелепо е. Ако е в тъмни - уморено и „бабешко" е. Сложи ли пола и ниски обувки - прилича на кондукторка. Качи ли се на токове - твърде е предизвикателна.

Нали не сте виждали Ангела Меркел с пола? За сметка на това обаче сте забелязали, че кройката на сакото й почти винаги е една и съща, а единственото, което се сменя, са малките детайли и цветовете. И когато един път си позволи да се появи на официално събитие с по-голямо деколте, обществеността така и не можа да вдигне поглед от него и да обърне внимание на реалната й работа.

Що се отнася до женските аксесоари в политическия контекст, там списъкът с препоръки е толкова дълъг и все още толкова непълен, че няма политически имиджмейкър в света, който да е предвидил всички гафове и възможни грешки. Има обаче един принцип, който винаги следва да се спазва - не се носят никакви емблематични модели на известни луксозни марки - нито като дреха (например класическия тайор на Шанел), нито като чанта (Биркин на Хермес, силно разпознаваемите Луи Вютон или класическите чанти на Шанел), нито като обувки (например Лабутен).

Извън гардероба на жената политик (а и на мъжа в тази роля) са и всякакви дрехи и аксесоари, върху които има лога. В този смисъл Прада-та или Фурла-та на Лиляна Павлова са очевадна грешка, тъй като не може един служител на народа да бъде рекламно лице на луксозен бранд, както и не се очаква от него да дразни финансовата търпимост на избирателите, за които подобни аксесоари са символ на един друг, далечен и недостижим стандарт на живот.

Същата логика следва и подборът на бижута, с които жената политик може да бъде публично представяна. Скъпи диаманти, златни часовници, класически модели на брандове от висотата на Картие, Ван Клеф ен арпелс, Булгари, Шанел и прочие не се носят от народни представители по една проста причина - приличие. Пръстенът на ръката на жената политик е добре да е само годежният. На запад хората безпогрешно разпознават стила на тези марки и веднага могат да те позиционират в обществото само по бижуто, което дискретно виси на врата ти или е обрамчило пръста ти. У нас все повече хора също разполагат с това знание. За ментетата пък изобщо няма да отварям дума - те не могат да фигурират дори като понятие в политическия имидж, тъй като сами по себе си са резултат от престъпление.

Затова проблемът с чантите на Лиляна Павлова в крайна сметка е като проблема на българската политика изобщо - всичко се учи в движение, на собствена тяга. И с парвенюшкото самочувствие, че ние тука всичко си знаем и можем.