Снощи, докато пътувах в колата по пробляскващия заледен път, чух една история по радиото, която ме вдъхнови да напиша това.
Историята разказва за една госпожа Евгения, която поздравиха с песен, защото беше направила нещо, което според водещите в днешни дни се случваше все по-рядко. Открила портфейл с пари и документи, които след това върнала на собственика им. (Ех, как искам да ви вляза в главиците, за да видя какво си мислите: "И аз бих направил/а същото? Или пък: "Тази Евгения ли е, ква ли - луда ли е - все пак е Коледа?")
Е, която и да си ти, г-жо Евгения, следващото посвещавам на теб.
Замислих се защо ли си го направила? Защо, г-жо Евгения? Нима не е нещо нормално, нима не е нещо, което трябва да направи всеки?! И да ... и не!
Защо ли? ... Ами да! 21 декември! Краят на света! Това е денят, в който госпожа Евгения е решила да върне това, което е намерила, защото не е нейно.
Страхът е нещото, което ни движи. Страхът, че си допуснал грешка, когато е трябало да вземеш правилното решение. Страх от това, че е можело да си добър, когато си бил лош. И най-сетне страхът, който те кара да мислиш, че може би ще бъдеш спасен, ако си правил повече добрини. Това го можем най- добре. Да изтрезняваме мигновено от собственото си опиянение - живот, когато сме изправени пред пропастта на живота.
Двадесет и първи декември - за "този" ден говоря. За този ден, който е написан някъде от някого като "последен". За същия, който ни кара да вършим повече добрини, да гледаме хората с повече разбиращи очи, в който спираме да съдим останалите, а и себе си, защото осъзнаваме, че някой друг е нашият съдник. Вече сме съзряли сянката му.
Да, същият ден, в който сме по-смели откогато и да било, и можем да казваме това, което сме искали да кажем винаги.
Може би ни накара да осъзнаем неосъзнатото, да живеем с пълни сили и... като за последно.
Да вършим добрини, да живеем в мир със себе си и с хората около нас.
Да прегръщаме и да обичаме, така че да няма повече накъде.
Да докоснем безкрая с мечтите си, без да се обременяваме с предишните надежди.
Да изхвърлим страха, да го смачкаме и да погледнем смело живота.
Може би точно това са искали да направят онези, които са знаели, че ще направят "нещо", и същите, които са прозряли как се задвижва мотора на живота. Че трябва да има повече такива "последни дни", за да се отворим за себе си и за хората, които обичаме, които ни заобикалят, за тези, които са писали с камък върху камъка и за тези, които ще пренесат написаното в Космоса.
Не станахме ли поне за ден повече човеци отпреди...
Затова, мили мои, направете това, което трябва да направите, потърсете го в себе си - то чака да бъде открито! Усмихвайте се повече, забавлявайте се повече, целувайте повече, обичайте повече, отворете се към света - защото е готов да ни приеме. Бъдете поне за ден госпожа Евгения.
„... страхът, който те кара да мислиш, че може би ще бъдеш спасен, ако си правил повече добрини ...“ Да бъдеш добър ОТ СТРАХ – що за идиотизъм? Толкова ли е трудно да се предположи, че жената може да е върнала парите просто защото това според нея е била СМИСЛЕНАТА алтернатива? Надявам се, никой няма да отрече, че има И ТАКИВА. Пък дори да не са мнозинство. И наистина ли трябва непременно да има някой кукловод, който периодично да ни подлъгва с хипотези за „последния ден“, за да се държим като смислени същества? Наистина ли нямаме представа кое е правилно, ако някой не ни го внуши под заплаха? Ако е така, по-добре последният ден да дойде реално. Не като хипотеза. Аман от лигавщини.
Абе явно наистина всичко е относително в тоя живот и няма абсолютно добро (примерно да върнеш едни пари) и абсолютно зло (или да не ги върнеш). Ако си си задържал 50-тачките на тоя е можело да направиш нещо по-добро, примерно да купиш подарък за детето си. Ако му ги върнеш уж правиш добро, пък той да е отивал в съдебната палата да плати един подкуп за убийството на еди кой си...... Сложно е