Аз съм българче, обичам... Тук би следвала върволица от знаменитости и събития, произведени в родината, но все някой ще се засегне, че сме допуснали пропуск - някъде между Ботев, черешовото топче и киселото мляко. Затова питаме друго - какво ни обединява днес, 3 март 2015-та година?
Нека се разберем отначало - има по-високо от Витоша и по-дълбоко от Искър, доказано е научно. Умни хора не се срещат само в България, също красиви жени и страховити спортисти. Историята е минало свършено, приватизирано от държавата, и ако сме втренчени само там, няма да видим настоящето.
Цветът му никак не е розов, но все пак се намират светли проблясъци в кафявата мъгла, които са в състояние да ни зарадват поне мъничко.
Два примера
За последната година видяхме доброволците от Аспарухово и Добрич - стотици мъже и жени спасяваха човешки животи, ринаха кал и събираха помощи от цялата страна, докато институциите бяха твърде ангажирани да прехвърлят вината за наводненията помежду си. Това бе изблик на солидарност, който заслужава адмирации, защото бе напълно безкористен, да не кажем неочакван.
Видяхме и златния физик Теодосий Теодосиев от Казанлък, който след 35 години най-сетне получи възмездие - помещение за своята школа, където подготвя златни медалисти от международни ученически олимпиади. Звучи като щастлив край по Маркес, но все пак малките - големи гении ще се чувстват малко по-комфортно, докато се впускат в неразгадаемите дебри на физиката и математиката.
Общото между двата случая наричам съвременен патриотизъм - това е желанието да помогнеш на другите, да участваш в някакво голямо дело, което да е от полза на всички. Да даваш, без да искаш да получиш. Или поне да не пречиш.
Сега идва и лошата новина - тези два примера са частните източници на национална гордост, индивидуалните свръхусилия, въпреки всичко и всички, малките революции, които заместват липсата на национална кауза, на всеобща цел, която да заразява масово.
И въпреки това, говорим за ентусиастите, които искат, вярват и правят България по-добро място за живеене - те са сред нас, но обикновено им отреждаме незаслужено внимание. Независимо дали става дума за пожар на Витоша или подписка срещу безумен закон.
Както тогава остава?
За повечето хора рожденият ден на Свободата е обикновен почивен ден. С тази разлика, че държавата, натруфена в черен костюм, ще издекламира прочувствено как националното самочувствие граничи незаслужено с нулата, но ний сме дали много на света, поради което заслужаваме светли бъднини.
3-ти март се изчерпва вяло с отегчителна повтаряемост на гола, безпътна любов - с потупване в гърдите, дневни възстановки на епизоди от Освободителната война, вечерни салюти и няколко трогателни истории от възпитателен характер, които не трогват никого.
След като се удиви за сетен път от онеправданото миналото, народът ще се върне под дебелата сянка на пасивността и дребнавите развлечения, очаквайки спасителят на бял кон да му реши всички проблеми. Тоест, ще чака някой да го дари с нещо, вместо да си го вземе сам.
Това означава самата дума „празник" - ден, изпразнен от задължения - и от отговорност
На „работа" ще са само патрЕотите, които ще взривят форумите с „исторически истини" и гръмки прогнози. Знаем какво ще се случи: Двуглавият орел и Чичо Сам ще започнат Трета световна война, македонците ще ни откраднат поредната велика личност, сирийците ще вмъкнат поне един терорист, докато българите кротко блеят, разделени на Отцеубийци и Майкомразци, и се чудят кой повече ги е прецакал.
Накрая всичко ще се отече в турската тоалетна на злободневието. 3-март е станал тривиален, уважаеми сънародници. Думите изтичат в канала на забравата - и на следващия ден цялата суматоха е приключила. Пак ще се делим на цветове, футболни отбори, фибии и фобии. И така до следващата година, когато ще се случи абсолютно същото.
Историята служи за поуки. В нея не се живее, защото изоставаме от останалите с всеки изминал ден. И стигаме до Аз съм българче, мразя...
