Време за нова сеитба

В съботната вечер в катедралния храм "Св. Александър Невски" е пълно със свещеници, дошли за събора на другия ден. Миряните са далеч по-малко на брой, плахо прекрачват притвора и застават до колоните.

Тивериополският епископ Тихон води службата, с която започва всенощното бдение, официалното начало на Патриаршеския избор. Мирише на тамян, традиция и почистващи препарати. Едър поп с черно кожено яке над расото вади айфона си и прави серия от снимки. Проблясва светкавица.

После човекът показва резултата от сесията и я коментира със съседа си, който също не е достатъчно вглъбен в службата, но пък явно е впечатлен. Или от мистичния блясък на Светата литургия, или от техническите дяволии на Instagram. А защо не и от двете?

Усещате ли, че когато говорим за Българската Православна Църква, винаги рискуваме да изпаднем в неизбежни крайности - помпозно-сакралното плямпане или битово-профанното мърморене. От една страна идеята за наличието на трансцедентален Бог ни кара да се отнасяме с известно уважение - ако не към клира, то поне към атрибутите и терминологията.

И тъй като този акт е често публичен и показен, възможно е да се достигне до изключително кресчендо в истерията, с която уж пазим вярата. От друга страна обаче митрополити с линкълни и ролекси, които виждат изражението на службата си във финикийски знаци, по никакъв начин не вършат добра услуга на институцията.

Санът им се изражда в митрополицаи, митрополитици или още по-зле - в мутрополити, които си приписват монопола на посредници пред едно по-висше Началство (както шеговито наричаше Всевишния един роден началник в оставка).

Ето как години наред българският гражданин трябваше или да бъде в компромисно съглашение с въпросния клир, воден от догмата, че нищо в Православната Църква не подлежи на разумна критика и никой няма право да говори за това.

Или пък да отхвърли тотално свещеничеството и да остави общението си с Бога на личните си способности, което напълно противоречи на идеята за религиозна общност. Ако някой някога се е опитвал да унищожи вярата ни, то подобно развитие на нещата великолепно обслужва плана му - обществото ни е разделено на догматици и атеисти, а Църквата е по-близо до суеверието откогато и да било.

Главният проблемът е очевиден. Крие се в тоталното оттегляне и маргинализиране на духовниците с мисия и призвание, за сметка на сребролюбците и фарисеите. Но това всъщност е проблем на всяка родна организация. Ако говорим в библейска терминология, и в БПЦ е необходимо разораване и презасяване, за каквото хората по улиците настояват да се случи в светската власт.

Техният глас обаче ще се блъсне във вратата на храма, ако отвътре няма кой да ги чуе. Ето защо изборът на Патриарх беше изключително важен. Покрай провъзгласяването на Русенския митрополит за глава на БПЦ ние отново чухме виковете на крайностите - схоластиците ни говорят за чудеса, разколниците - за досиета.

А Патриархът, простете, не е нищо повече от висш духовен администратор, които съзнава отговорната си роля и има сили да смени облика на институцията. Неофит беше единственият сред кандидатите, който е показал с действията си, че е едновременно благ, целеустремен и отдаден на службата си и от него има смисъл да очакваме превъръщането на капсулираната и самодостатъчна Българска Православна Църква в адекватно на времето и нуждите на хората място.

Ако обичате символиката, името Неофит означава "новозасаден". По важното обаче е, че Патриархът показа, че вижда ралото, като благослови недоволните на улицата. Тази оран няма да е лека, но трябва да се случи, ако чакаме плодове.