В живота не е като в приказките и историите не винаги завършват с щастлив край. Така е на път да приключи и случаят с отец Паоло Кортези, католическият свещеник от Белене, който реши да приюти семейство сирийци.
След като семейството бе принудено да напусне града, отец Паоло си заминава от България по заповед на началниците си от Ордена на пасионистите.
Един италианец, който обичаше родината ни, наравно със своята, беше по-голям патриот от много българи и направи толкова много за Белене, си тръгва огорчен, че българската действителност не подлежи на промяна.
Паоло Кортези пристига у нас през 2010 година и попада в Белене - един от градовете с най-голяма католическа общност в страната. Но Белене е известно и с друго - местните жители са прогонили няколко католически свещеници, а един епископ за малко да умре, защото му отказват лекарска помощ.
Но отец Паоло е твърдоглав и не се предава. Той вярва, че беленчани са най-добрите българи, а Белене - едно прекрасно място на брега на Дунава. Така представя новата си родина на всички свои приятели в Европа. Довежда стотици чужденци - именно там - в Белене, на брега на Дунава. Дестинация, която иначе не е сред най-посещаваните места от туристите.
Белене е малък град с висока безработица. Мнозина са отишли на гурбет. Много къщи са празни. На отец Паоло му се иска да направи нещо за това място, на което са останали само бабите и децата. Със скромните си възможности открива пицария, която се отварят няколко работни места. Не спира дотук - открива и фурна, за правене на пресен хляб с машини, докарани от чужбина.
В руините на прашните рафтове свещеникът намира стари писма - неиздавана кореспонденция между папа Йоан XXIII и католическия свещеник от Велико Търново отец Карло Раев. Отец Паоло издава писмата в Италия и книгата се превръща в хит на италианския религиозен пазар.
На метри от католическата църква в Белене е затворът - там свещеникът помага на лишените от свобода. Но Белене е и мястото, където хиляди невинни са намерили смъртта си, защото по една или друга причина са се оказали неудобни на комунистическия режим в страната. Място, което до скоро тънеше в треволяк и трънаци, а само враните идваха да отдадат почит на загиналите.
Отец Паоло не може да разбере как целият свят се покланя пред жертвите на тоталитарните режими, а в България стои въпросът имало ли е жертви или не, кой е виновен и трябват ли ни паметници за жертвите на комунизма.
Съвестта му не му дава мира. Пред очите му е образът на Евгени Босилков, който също като него е от ордена на пасионистите, но бива убит от режима заради отказа му да се подчини на комунистите. Името на Босилков, когото папа Йоан Павел II обяви за блажен през 1998 година, не му позволява да стои безучастен.
Така се ражда идеята за построяването на мемориален парк на остров Персин и музей в град Белене, посветени на жертвите на тоталитаризмите през XX век. Желанието е Белене да се превърне в град на паметта, посетителски и образователен център.
Отец Паоло основава фондация, която започва да набира средства за целта, обикаля институциите в България и търси дарители в Европа за осъществяването на проекта.
Боклуците и треволяка от бившите килии на политически затворници са махнати. Там вече има кой да носи цветя. Лека-полека от прахоляка излизат снимки, документи. "Всичко това, което може да помогне да не забравяме, защото народ без памет, е народ без бъдеще" - казва отец Паоло.
Той е убеден, че "страданията и смъртта на тези хора са безценен дар, който трябва да бъде съхранен и предаден на бъдещите поколения". Иска да влезе в контакт с различни фондации, асоциации, паметници, изследователски центрове, музеи в Европа и по целия свят, посветени на културата на паметта за невинните жертви.
Следват изложби, книги, филми... инициативите нямат край.
Отец Паоло докарва в Белене президента Росен Плевнелиев не за поредната първа копка на неосъществената АЕЦ "Белене", а да участва в конференция в памет на жертвите на тоталитаризма. В края на 2016-а Плевнелиев му връчи почетния знак на президента за „заслугите му към развитието на гражданското общество, за значимия му принос за предаването на знанието за тоталитарното минало и всеотдайната работа за почитане на паметта на жертвите на комунистическия режим".
Но малкото крайдунавско градче се оказа не за него. Не за първи път човешката злоба и завист, плюенето по добрите и способните, надделяват над добрите хора. Това българите най-добре го можем.
И не казвайте, че не всички сме такива, защото докато има хора, готови да слязат на площада, за да замерят другите с камъни, ние не можем да сме нация, а само мърша.
Отец Паоло си отиде. Сигурно ще се върне в любимата Италия, в родното Бергамо, където да си добър и честен, да спазваш закона, не е престъпление. И няма да те изгонят за това. Или в някоя енория в Милано, където хората ще могат да оценят свещеника.
А ние? Къде да отидем? Толкова много хора ги е срам от случилото се в Белене, от прогонването на сирийското семейство и от стъпканото с гумени ботуши на площада достойнство на отец Паоло Кортези.
Той си тръгва, след като направи за България много повече от стотици ура-патриоти, взети заедно. Ако те са силни на приказки и на площада, като опрем до делата, никакви ги няма.
Трябва да ни е мъчно за нас. Защото един италианец дойде да ни покаже, че в собствената ни държава честните и свободни хора нямат място. Побеждават тези, които обсебват телевизора и крещят "Смърт на предателите".
След гумите на колата, с която замина свещеника, остава мъглата над Белене. Тя се простира далеч надолу, чак до турската граница. Чака българите да се събудят и да разберат, че нито Европа, нито Русия ще оправят тази територия, наричаща се държава, ако те самите не го направят. За да не изгоним всички добри хора, останали по нашите ширини. Завинаги.
