От малък съм се различавал от семейството си, но нали носим всички едно фамилно име и не съм го осъзнавал толкова. Последните години обаче близки се чудят как съм се пръкнал такъв - в смисъл, че нямам нищо общо с родителите си. Дори физическата прилика не е убедителна.
Страшно е, когато растеш в семейна среда, напълно лишена от амбиции и стимул за развитие. Като копия се забиват в мозъка ми думите на майка ми: "Да имаме пари, колкото да си посрещаме сметките, пък да сме живи и здрави." Такъв се оказа за мен и малкия град, и хората в него.
Съзнателни самостоятелни избори започнах да правя като тийнейджър. Първия път - когато кандидатствах в гимназия след 7 клас. Щом учителката по литература каза още в началото, че от мен нищо не става, родителите ми решиха да си продължа в кварталното училище - и там учат деца, и там имало "елитна" паралелка.
Решаващ беше моментът, в който мои приятели ме убедиха да пробвам все пак на изпитите. Записах немски език в гимназия с традиции в съседния град. Това роди приказките в майчината уста, че наш'то гардже си е най-хубаво и най-умно.
Текат си годините до завършване на средното образование. Започнах да вървя срещу течението, по което бяха тръгнали майка ми и баща ми, може би защото живяхме в различни градове, а аз бях съвсем малък и треперещ като желе във възгледите си. Ако не живеех без тях, щях да се примиря с дните такива, каквито ти ги поднася календарът всяка година.
Тук трябва да спомена фактора, от който зависи животът ми - такъв, какъвто е сега. Сестрата на майка ми, която е толкова различна от нея, колкото аз спрямо брат ми. И двете сестри са възпитавани еднакво, и аз, и брат ми по един модел сме учени да мислим и да живеем. Но обяснение защо единият е земята, а другият - небето, никой не може да даде.
Най-добрият пример от леля ми - трудното може да бъде предимство, за да те провокира, а не обстоятелство, което да те откаже, каквото е за майка ми. Малкото може да е сигурно, но не трябва само с него да се задоволявам. Такива съвети ми даваше леля ми, а не родителите ми.
Все пак да отбележа, че не съм лишаван от майчински грижи и жертви, за да ми се осигури възможно най-доброто. Но кой казва, че да си родител е лесно. Това "възможно най-добро" се определя от много фактори, сред които и средата. Която родителите ми не искаха да сменят.
Шансовете ми за развитие при такива обстоятелства бяха сведени до кризисен минимум. Вариантите бяха два. Да си остана в малкия град, до "сигурните" майчински поли. Не искам дори да си помислям как панелката щеше ме задушава под чалга ритъма от горния етаж, как сметките ще отнемат радостта от живота и ще го превърнат в безкрайна калкулация на това колко струва самият живот.
Но щях да съм задружен със семейството си, да споделяме общи (в 99% битови) теми на разговор, да бъда част от тях.
Другия вариант го изживявам в момента. В по-големия град имах късмета да се запозная с хора и да бъда по-близо до идеята за собственото си развитие.
Но не мога да си кажа нищо лично с нашите, да споделя дори един любовен трепет или каквото и да е впечатление - ще им се стори странно и необяснимо. Аз пък не разбирам черногледството им, защото техните дребни грижи са ги направили дребни хора с цели, не по-високи от снега по Нова година.
Не мога да ги съдя аз, който не съм видял какво е глад, студ и немотия. Но мога да преценя за себе си, че моментното превъзмогване на тези кошмари е просто спасителен пояс, който те отвежда до сушата.
Там всичко трябва да започне да се гради из основи - което те в този си живот не свършиха. А продължиха да са благодарни на Господ, че са живи и здрави.
Това, за което съм благодарен на родителите ми, но което все пак е можело да се окаже пагубно за мен, е, че ме оставиха сам да избера пътя си. Сигурността на обратния вариант щеше да ме отведе само до локвата на семейната улица. И поводът ми за радост да е слънцето...
Избрах обаче бурята в морето, която кара лодкарите да спасяват лодките си, но която може да ме откара и до върха на вълната. От мен зависи дали мога да плувам, нали така?
Подобни статии ме карат да съм още по-щастлива от факта, че имам най-страхотните родители на света! Знам, че не всеки е късметлия като мен и наистина съжалявам хората, които се чувстват толкова отчуждени от семейството си.
Напълно разбирам автора, защото имам бегла представа какъв е животът му. Хареса ми написаното,но фактът ,че е под псевдоним все пак е знак,че човек винаги ще зависи от семейството си. Това е най-ценното. Аз също имам невероятно семейство,всеки си има своите малки дразнещи навици,но винаги ще бъдат с мен и това ме кара да живея живота си така както намеря за добре,пък ако не е толкова добре колкото си го мисля просто ще ме подпрат с по едно рамо. Важно е да следваш мечтите си,но още по-важно е да не загубваш връзката със семейството си,защото след крах на мечтите единствено то лекува!Успех,Stranger.Ти наистина си голям Stranger за мен
Дали аз не четох много внимателно, но нещо не разбрах докъде е стигнал автора все пак в развитието си, т.е. какво е постигнал? Разбрах само, че не харесва техните и панелката им в Каспичан да речем, където чалга дъни от горния етаж. Поради липса на актуална информация, предполагам, че вече е достигнал тавана на мечтите на подобни бунтари - завършил е успешно гимназия и вече е горд жител на кутиика в Студентски град, с 2 буркана туршия на прозореца, където чалга вече дъни, както от горния, така и от всички останали етажи. Успех и нататък в живота!
Авторе, ако знаеш колко много те разбирам, благоденствието не се свива до тенджерата с лозови сърми, кретането на 350 лв държавна работа и бидон със зеле в мазата...
На младия родителското тяло все му е криво. Ако те натискат да постигаш разни неща, са криви, защото се опитват да контролират живота ти. Ако не се мешат, пак са криви, щото били обикновени хорица от малкия град. След години, момче, сигурно ще разбереш какво са ти дали тия прости хорица Дали са ти живот и са те отгледали такъв, какъвто си. Спомените за панелката и сармите на мама ще топлят душата ти след години, когато сам станеш родител и поемеш своите отговорности и грижи за още един живат, освен твоя, такъв, какъвто си го избрал да бъде Пък дано наистина постигнеш нещата, към които се стремиш и изживееш мечтите си. Няма лошо. А ако стане, никога не забравяй откъде си изхвърчал;)
За децата Вашите чада не са ваши чада. Те са синове и дъщери на копнежа на живота за живот. Идват чрез вас, но не са из вас. И макар да живеят с вас, не ви принадлежат. Можете да им отдадете любовта си, но не и мислите си, защото те имат свои мисли. Можете да дадете подслон на телата им, но не и на душите им, защото душите им обитават къщата на бъдното, в която не можете да влезете дори насън. Можете да се стремите към тях, но не се мъчете да ги направите като себе си, защото животът не се връща назад, нито помни вчера. Вие сте лъковете, които изстрелват чадата ви като живи стрели.
Аааабе пуста младежка душа не трае......сега за коледните празници като се върне при мама в панелката гордо ще развее статията от Уебкафе И родата ще е горда също А наздраве за младото дето се изучи по Софията. Машала!
Има хора които живеят напук на някого - много често на родителите си. Каквото и да правят, все обясняват напук на кого е. Обикновено са слабохарактерни и неамбициозни хора, които не успяват да намерят позитивна вътрешна мотивация и затова им трябва негативна и външна. А какво по-лесно от това да нападаш родителите си, нали им знаеш всичките слабости. Негативните стимули ги мотивират много силно, но това не води непременно до добри резултати. Лошото е, че понякога поради всичката тази омраза и желание да правят нещата по различен начин, вземат странни саморазрушителни решения, само за да "им покажат на ония".
Е какво плюете човека... Нормално е всеки да иска да надрасне родителите си. И това е мечтата на всеки родител Мисля, че няма нищо лошо в това. Вярно, не разбрахме какво точно иска да постигне младежът, но е хубаво, че има желание и се опитва да го направи.
Заглавието , като много други , е збъркано и подвеждащо . По-скоро трябваше да е ,,Колко е секси цял живот при мама и тати " . Нали Мануела ? Много рано си се почерпила .
От коментарите личи, че в Аренабг правят и реклама на възможно най-простите хора в България.
Разбирам амбициите на автора, но както вече доста хора споменаха, и аз не разбрах - какво толкова е станало от него сега? Къде по света човек не си плаща сметките и не си брои парите?! Предимството на София (например) пред по-малките градове е, че има повече възможности за работа, но иначе заплатите са напълно изравнени с начна на живот. И, да, много голяма бройка младежи "бягат" насам, за да докажат, че могат и сами, но често с грешната настройка. Иначе останах с много горчиво настроение от написаното по повод на родителите. Не разбрах какво толкова лошо има в това да си реалист. Защото, за да сготвиш вечер и да пуснеш парното, та да му е топло на чавето са нужни пари, а за тях се работи, а не се мечтае. Баща ми е от Кърджали и съм живял там година-две. Дупка и половина е града, а повечето хора са си типичните за това място селяни (не влагам лоши чувства), но човека свърши прекрасна работа като родител и ще съм много щастлив, ако се справя и на половина толкова добре. Не знам де. Може и грешно да съм разбрал статията, но по-скоро останах с впечатлението, че родителите са виновни за някакви недоволства, които автора би следвало да насочи към себе си.
Този какво се чуди че не прилича на родителите си ... Ами да се загледа в съседа си - може на него да прилича. Как беше - по френското законодателство - бащата винаги е неизвестен
Нещо на комплекси ми мирише! Родителите трябва да се уважават, бе мойто момче. Били щастливи, че са живи и здрави и не искали повече - е, тва е да си скромен и здравомислещ! А ти с какво ще си щастлив?! С живота си в гетото на големия град, където се тъпчете по 10 в гарсониера, предлагате се за по 500 лв. заплата и ако не са същите тея презрени от теб родители, ще умрете от глад. А какво постигате?! Тъпчете градския транспорт и дори не полагате усилия да се научите да говорите правилно... Много хляб ще има да изядеш, докато осъзнаеш, че каква ти е ролята в живота... Евала на родителите ти, които не са те спрели да си осъществиш болните амбиции, а сигурно те подкрепят всячески! ...а може би като станеш родител ще ги разбереш, дано!
абе Вера, ти откъде знаеш кой колко печели и дали живее в гарсонера?