Възможности и рискове пред "Реформаторския блок"

Винаги, когато взимаш последен думата в подобен род форуми, основното достойнство на изложението ти, което аудиторията може да оцени подобаващо, е то да бъде максимално кратко. Ще се опитам да се съобразя с което.

Първо, позволете ми да отбележа символиката, в която дебатът "Българската десница: ценности отвъд прехода"* се осъществява: открихме мероприятието с представител на Младежкия консервативен клуб (МКК) и ще го приключим за днес с такъв. Това ни дава основание да флиртуваме с идеята, че МКК може да бъде "началото и края", "алфата и омегата" на всяка дискусия, която касае дневния ред и кондиция на българското дясно.

Трудно е да бъдеш политически активен човек, без това да те свързва по някакъв начин с основните субекти в т.нар. "Реформаторски блок" : "Движение България на гражданите" (ДБГ) и ДСБ. За мен това е чувствителна тема, с оглед на шанса, който съм имал, да бъде поне донякъде пряк свидетел на някои от процесите, които са протичали или се осъществяват в момента в тези две партии.

Ще се опитам да "нарисувам" възможностите, които се очертават пред този политически субект, така както ще посоча и евентуалните рискове, пред които се изправя той в този си коалиционен формат.

Разбира се, с оглед на това, че "Реформаторския блок" се случва в момента и единствената документална следа, която той е оставил на този етап като сбор от пет партии, са едва три документа, не трябва да изпреварваме този консолидационен процес с преждевременни изводи или пък да ги абсолютизираме.

Възможностите пред "Реформаторския блок"

1) Олицетворяване на НОРМАЛНОСТ и АДЕКВАТНОСТ.

Не се изисква кой знае какво съсредоточаване на изследователското внимание, за да се констатира, че общностите, които стоят зад ДСБ и ДБГ олицетворяват това, което може да се адресира възможно най-близко до политическата нормалност. Какво означава обаче да бъдеш "политически нормален"?

През целия постсоциалистически преход се случиха такива процеси, ескалирали в днешния ден, които обусловиха политиката в една проста дихотимия: олигархия срещу граждани. Днес, класическата дясна-лява антиномия отстъпи място на едно друго делене: политика за олигархията и политика за гражданите.

Смея да позиционирам ДБГ и ДСБ като политическите субекти, които водят диалог преди всичко с гражданите. Като такива, ги ситуирам в полето на политическата норма и нормалност, защитаващи гражданския интерес. Естествено, асоциирайки двете партии с политическо нормалното, не искам да кажа, че единствено те го олицетворяват или едностранно го изчерпват. Но във всички случаи, те са най-близко до това, което вече адресирахме като защита на гражданския интерес, ако погледнем биографичните им "визитки".

Да защитаваш гражданските интереси е ценност само по себе си. Това обаче не е обезателни нито лява, нито дясна ценност. Това иде да покаже, че в условията на обществена среда, която се развива в посока "олигархия срещу граждани", основен приоритет на политическия субект не е неговата идеологическа наситеност в класическите рамки "ляво-дясно". Да бъдеш от страната на гражданите означава, наред с всички достойнства на тази позиция, и неминуема идеологическа редукция, за сметка на по-широката гражданска хомогенизация.

2) Симбиоза на АВТЕНТИЧНОСТА И ЛЕГИТИМНОСТТА.

Ангажирам се с позицията, че и ДСБ, и ДБГ са носители на нещо собственическо уникално в българската политика, а именно следното:

2.1) ДСБ съсредоточава в себе си автентичността на българската десница във вътрешно-политически аспект. ДСБ и ролята на техния политически елит още преди създаването на партията е отстоявало и отстоява най-адекватните позиции по отношение на проблематиките от българския преход: от потребността за декомунизацията, през защитата на икономическия либерализъм и приватизацията до опозицията на монополизма днес.

2.2) ДБГ, в лицето на Меглена Кунева, олицетворява европейската легитимност на страната във външно-политически аспект. Няма друг български политик, който да е рискувал да влезе във вътрешно-политическата битка и да е останал с реномиран имидж в европейските среди, какъвто има лидерката на ДБГ.

Поне на теория, от подобна симбиоза на вътрешно-политическа автентичност (ДСБ) и външно-политическа легитимност (ДБГ), би се получил цивилизован политически алгоритъм.

3) Промяна на публичния образ.

Съществуването в по-широк коалиционен блок би дало възможност за промяна на публичните образи на ДБГ и ДСБ.

По отношение на ДБГ, тази промяна би следвало да се осъществи в посока на преодоляване на образа на Меглена Кунева като на отвлечен от битовия дневен ред на българина евробюрократ. Ако в ЕС на добре сресания и винаги възпитан образ се гледа с добро око, то в село Неделкова Гращица това не е обезателно така.

По отношение на ДСБ, комуникацията с други партии в коалиционен формат би еманципирало партията от първичния антикомунизъм и тясното русофобство. Особено при наличието на нов лидер, в лицето на Радан Кънев. Защото българската десница не може да се изчерпва само в тези рамки, а все повече трябва да говори за нивата на данъците, облекченията пред малкия и среден бизнес и чуждестранните инвестиции.

Не ме разбирайте погрешно. Аз съм интимно свързан с русофобията и антикоминизма, така както и винаги съм защитавал възпитания и интелигентен маниер в политиката. Нито трябва да искаме от ДСБ да ревизира скрупулите си по отношение на Русия на Путин, нито трябва да претендираме Меглена Кунева да се върне назад с няколко стъпала по еволюционната стълбица, така че да намери общ език с политици като Бойко Борисов.

Но тук говорим за публичен образ. За това как двете партии изглеждат отстрани, а не какви са те всъщност. Защото нито антикомунизмът изчерпват съдържателността на ДСБ, нито европейската конгениалност политическото битие на ДБГ.

Възможните рискове пред "Реформаторския блок"

1) Липсата на авторитетен, силен лидер.

Независимо дали ни харесва или не, постсоциалистическия опит на българската десница е категоричен, че тя винаги е била конкурентоспособна на левицата, когато е била ръководена от силен лидер. Такъв, който да може да събере и мотивира хората в битка за държавата срещу политическия опонент отляво. Така както го направи Иван Костов начело на ОДС, а след това и Бойко Борисов, повел ГЕРБ.

На този фон, диалогичността и на Меглена Кунева, и на Радан Кънев символизират далеч по-различен политически манталитет и култура. Може би те антиципират политическия модел на лидерство от утрешния ден. Но ние функционираме политически винаги в "днешния ден". Отвореният въпрос обаче е дали този модел на "утрешния ден" може да бъде конкурентоспособен на левицата днес.

2) Проблемната идентичност на коалиционните партньори в "Реформаторския блок".

Въпреки изследователските ми интереси по отношение на турската политика, смея да твърдя, че не познавам достатъчно водената от Корман Исмаилов и Касим Дал ПП НПСД, с оглед на което не бих желал да говоря за нея наизуст. По-любопитното е, че явно в ДСБ и ДБГ познават по-добре този политически субект, след като в негово лице са намерили възможен коалиционен партньор.

Що се касае обаче до ПП "Зелените", мога да си позволя достатъчна категоричност. Следейки публичните им изяви от няколко години насам, както и това, което при нормалните партии би следвало да се възприема като позиции и декларации, съм готов в дискусията да защитя констатацията си, че въпросният политически субект е едно незряло, неосъзнато, юношеско левичарство, което в момента, в който навърши 18 години, ще осъзнае себе си като пораснал социализъм.

3) Психиката на 4-те процента.

Неотложна задача и императив за "Реформаторския блок" е това той да успее да убеди потенциалните си избиратели, че намира основания за своето съществуване от ценностни потреби, а не от утилитарните съображения за "прескачане" на 4-те процента парламентарен праг.

Хората вдясно доказаха и на последните избори, че не гласуват за десница, която се бори с парламентарната бариера повече, отколкото със своите политически опоненти. Всички ние носим отговорност за това, че не сме участвали още по-активно и компетентно в това да еманципираме десницата от разговора „под или над чертата".

В заключение

Сюжетът за дясното обединение е изтъркан. Той вече е гледана пиеса, която се радва на все по-малко аудитория. Опитът на Синята коалиция е категоричен в това отношение. Още повече, че във формата "Синя коалиция" участваха по-автентични актьори, отколкото предлага "Реформаторския" блок днес, с левичарските залитания и уличен ентусиазъм на един от политическите субекти в него.

Разговорът вдясно е все повече за коалиционни формати, отколкото за реални политики по ресори, а това не може да бъде движеща сила за електората.

Компромисът в политиката е основа на демокрацията в света, но в българския случай този компромис често носи негативни конотации и често играе по-скоро отрицателна роля, отколкото да води до нещо добро.

Въпреки това, смятам, че Реформаторският блок има потенциала да изпълни основната си политическа цел - да предостави парламентарно представителство на стоящите зад него общности при едни евентуални нови избори сравнително скоро. Реформаторският блок би могъл да бъде, макар и в скромни мащаби, една коалиция на широкия, непретенциозен, консенсуален неолиберализъм.

На фона на настоящия състав на парламента това е един добър вариант за българските граждани. С оглед на ценностния порядък и идеологичен корпус на Младежкия консервативен клуб, както и спрямо посочените съображения по-горе, това не е оптималният политически сюжет, в които от Сдружението виждаме страната си.

А когато говорим за амбициите си по отношение на България, от МКК си запазваме правото да бъдем максималисти.

*Мартин Табаков е зам.- председател на МКК.
** Дискусията се проведе на 19 юли 2013 г. в СУ "Св. Климент Охридски", като участници в нея бяха реномирани преподаватели от три български университета, представители на ДСБ и ДБГ, неправителствени организации и журналисти.

#2 Оня Дето Го Трият 22.07.2013 в 10:42:35

Вместо автора: 5 човека е потенциала на дясното - Гошо, Пешо, Драган и ония двамата. И какво от това?

#4 Оня Дето Го Трият 22.07.2013 в 11:40:28

Първо не ти е за цел да четеш анализи, а се присмиваш на жалките т.нар. десни партии с по 5 привърженика. Така че сериозни отговори няма кой да се хаби да ти дава. Не е това и целта на автора струва ми се. Второ тия с висок соц. статус, приходи и прочие у нас гласуват не вдясно, а вляво, за БСП, щото оттам им идва и статуса, и приходите. Потенциално десни са прошляците на площада, както ги наричаш, а нали МВР казва всеки ден че са точно 3000 души и нито човек повече. Какво повече ти трябва за анализ? Айде, анализирай....

#5 Зелен Бетон 22.07.2013 в 15:16:14

Дясно в България ще има ЕДИНСТВЕНО АКО то се позиционира в политическото пространство БЕЗ да се ориентира по сега съществуващите в него субекти. Антикомунизъм не е еквивалент на дясно; дясното е много повече от просто антикомунизъм. Дясното на българския преход се самоопределяше като анти-БКП/БСП, затова основният (и, за жалост, комай единственият) му аргумент за легитимиране беше антикомунизмът. Приличаше на оная кака (не запомних коя беше), която каза тия дни, че си била намерила много верен политически ориентир – Бойко Борисов, ама наопъки: сиреч, той като е против нещо, значи тя е „за“, и обратното. Но понеже БСП не е лява партия, затова дясното не беше дясно. И ако продължава да се ориентира по БСП, ще продължава да бъде същата каша без физиономия. Дефинирането на дясното трябва да започне от дефинирането на кратък списък с класически десни ценности, които се споделят от целия десен спектър в развитите демокрации. И тези ценности да бъдат базата на десния консенсус, и базата за създаване у нас и на истински десни партии, и на истински (осъзнат) десен електорат. Оттам нататък може да си има различия – и трябва да има, за да се запълни цялата скала от дяснолиберално до дясноконсервативно, включително с отклонението към десноцентризъм. Апропо, една от големите грешки би била десният либерализъм да претендира да бъде цялото дясно: това нито е нужно, нито е полезно, нито е възможно. Накратко: 1) антикомунизмът като характеристика на дясното не само че трябва да престане да бъде средство за легитимация, а дори трябва да престане да се споменава – той би следвало ДА СЕ ПОДРАЗБИРА; 2) дефинирането на новото дясно трябва да започне от формулирането на няколко ясни и безспорни десни ценности, с които да не може да се прави компромис при никакви обстоятелства; 3) при формулирането на този десен ценностен фундамент, за отправна точка трябва да се вземат идеите и ценностите, наречени десни в развитите демокрации – без изобщо да се отчита обърканата до немай-къде координатна система на българското политическо пространство; ако дясното се дефинира по този начин, именно то ще стане първият нормално позициониран политически субект у нас, по който с времето ще бъдат принудени да се предефинират и останалите.

#13 Оня Дето Го Трият 22.07.2013 в 22:43:41

Дара Би ли задала същия въпрос и към левия избирател на БСП и би ли направила същия дълбок анализ? Щото като махнеш всичкото цигани и всичкото пенсионери (а БСП не се грижи ни за едните, ни за другите), то ще се окаже, че и леви избиратели няма. Анализирай, моля

#14 Зелен Бетон 23.07.2013 в 10:24:15

> Не разбирате ли какво пита Old_bg, или се правите? Едва ли някой сериозно си представя, че като се създаде нова десница, тя тутакси ще застане на власт. Напротив, дори не е сигурно дали ще влезе в НС. Милионите на митингите на СДС в началото на 90-те няма да се възродят чудодейно във вид на десен електорат. Те никога не са били реален десен електорат; просто бяха хора, искащи промяна – а промяната тогава беше под сините знамена. Точно както и днешните протестиращи не са десни, а просто искащи промяна – и е наивно да се смята, че всички от жълтите павета ще гласуват единодушно вдясно. В България подкрепата за истинските десни идеи и политики е твърде ограничена, това е факт. Щеше да е различно, ако през последните 20 години чрез системна държавна политика беше стимулиран дребният и среден бизнес и свободните професии: тогава щеше вече да се е създала стабилна средна класа (не прослойка със средни доходи, а именно средна класа, това са различни неща) – която именно е социалната основа на дясното. Създаването на „истинско дясно“ е важно не за да стане България дясна държава (няма да стане), а за да стане НОРМАЛНА държава. Няма нормална държава без дясно политическо представителство, колкото и ограничен да е електоратът му. Може да звучи парадоксално, но колкото по-истински дясна е новата десница, толкова по-ограничена ще бъде нейната електорална база. Ако дясното успее да се формулира по принципни, а не по конюнктурни критерии, мнозина от избирателите, сега смятащи себе си за десни, ще открият, че убежденият им клонят по-скоро към социалдемокрацията. Но пък за сметка на това ще останат да поддържат дясното само избиратели, които подкрепят наистина десни идеи. И още нещо: адекватното формулиране на новата десница ще бъде сериозен стимул БСП да изчезне във вида, в който съществува в момента – и да освободи лявото пространство от окупацията си, при което е нормално в него да се появят различни субекти: от тъмночервено (комунистическа партия – защо не?) до розово (социалдемократи, левоцентристи). С премахването на политическия монопол на БСП над лявото и неговото заемане от действително леви субекти, българското политическо пространство най-сетне ще получи възможност да се нормализира. Тогава ще може да се говори за коалиционна култура, за консенсус на разноцветни партии по определени национални приоритети и т.н. признаци на реална демокрация. И още нещо важно: всички партии на прехода ще се видят принудени да се позиционират по нормалните оси ляво-дясно и либерално-консервативно, т.е. да изчистят идейните си платформи. Тогава ще се види ясно дали и доколко БСП, ДПС, „Атака“, ГЕРБ и въобще повечето партии, създадени в мъглата на прехода, имат въобще основание да съществуват като инструмент за политическо представителство на гражданите, или са създадени като средство за защита на други интереси. Така че, в краткосрочен план, дефинирането на истинска политическа десница в България ще покаже, че подкрепата за нея е по-малка, отколкото се очаква. В дългосрочен това обаче ще доведе до оздравяване на цялостната политическа среда в държавата – което е благоприятно за всички, включително и за дясното, тъй като ще му осигури това, от което то най-много се нуждае: конкурентна среда с ясни и смислени правила.

#15 Зелен Бетон 23.07.2013 в 10:29:08

Добавка: Реформаторският блок не следва да се идентифицира с новата десница. Тя е само онази част от него, която, ако се дефинира правилно, може да му послужи като стабилна основа.

#18 Зелен Бетон 23.07.2013 в 18:59:35

Old_BG: Наистина, когато се приказва без изхвърляния, е по-лесно да се види къде позициите се припокриват и къде се разминават. Което е несравнимо по-полезно за всички дискутиращи страни от приключването на един дебат по бойкоборисовски (дето едната страна задължително трябва да „бие“ другите). Между другото, предполагам, че самият аз съм от тези, които (при появата на една истинска политическа десница у нас) ще открият, че не са чак толкова десни, колкото се смятат Абсолютно прав е приятелят ти професор, че първо човек трябва да си изяснява понятията. Да, ама за да ги изясни, трябва да има поне една-две надеждни отправни точки. Като съдя по това какво се приема за дясно на Запад (то не е съвсем еднакво навсякъде, но в общи линии критериите са сходни), би трябвало да съм десен либерал, някъде на половината път между крайнодясно и център. „Ориентирите“, които съществуват у нас обаче, са объркващи. Затова съм се улавял, че от яд се радикализирам, и на моменти разсъждавам като крайнодесен консерватор. Само и само за да не заприличам на български „центрист“ (което в общия случай значи мъгляв опортюнист) или набеден десен либерал (което у нас често е синоним на зле прикриван социалдемократически уклон плюс кафявеещ популизъм и щипка радикално левичарство). Никога не ми е било ясно кое е центристкото на Сакскобургготски, либералното на Доган и консервативното (боже господи!) на Яне Янев; и винаги ме е дразнело съглашателството, с което ЕС припозна ГЕРБ за дясна партия (след като това образувание не само не е дясно, а трудно може да се нарече и партия), а западната преса лековато ги етикетира като „българските консерватори“ (така е, специално съм гледал по сайтове на агенции и вестници). И за да се дистанцирам от цялата тая кинкалерия, на моменти заставам даже малко по-вдясно от Маргарет Тачър. Да е сигурно, че не мога да бъда причислен към споменатите БГ феномени... :[ А като се има предвид, че огромното мнозинство избиратели в родината въобще не се и замислят чак толкова, а просто си лепват фалшивата политическа идентичност на симпатичната им партия, смятай за каква каша става дума... Крайно време е да започне да се развиделява. Отпърво – в понятията. На протестната вълна разчитам най-много за това: че ще подейства като стимул за създаването на реформаторски блок (без значение дали ще се казва точно тъй), което от своя страна ще улесни една нова десница да дефинира правилно политическата си идентичност, и оттам нататък ще започне нормализация на цялото политическо пространство. Това ме интересува най-вече, не цената на тока. Защото цената на тока винаги може да се качи пак – но ако веднъж настъпи нормализация на политическата среда, връщане в кашата няма да има. И когато нормалната среда се насели от нормални политически субекти, опитващи се да прокарват нормални политики, цената на тока полека-лека ще стане реална, а не измислена. И много други неща ще престанат да бъдат измислени. Което е и целта, в крайна сметка.

Новините

Най-четените