Американската журналистика не е същата след скандала с Браян Уилямс.
Дългогодишният харизматичен водещ на централните новини Nightly News по NBC беше свален от екран преди няколко месеца, след като беше уловен, че лъже за опита си като военен репортер в Ирак през 2003 г.
Невероятно, но повече от десетилетие Уилямс бе разказвал в ефир, интервюта и комедийни предавания как без малко не станал жертва на обстрел, докато летял с военен хеликоптер. При n-то споменаване на историята един от присъствалите навремето войници дотолкова се ядосва, че решава да разкрие истината със статус във Facebook.
След едно независимо разследване и много медийна истерия се оказа, че Уилямс редовно е доукрасявал къде е бил и какво е видял като журналист.
Като например, че бил влязъл в Багдад с най-елитния антитерористичен отряд на морските тюлени (S.E.A.L), т.нар. Team Six; че бил видял с очите си самоубийство по време на урагана Катрина; че бил на Берлинската стена, когато тя паднала.
За повечето медийни експерти и преподаватели в журналистическите училища на САЩ героичните измишльотини на Уилямс удариха дъното на професията.
#IfIWereAnAstronaut What do you mean with "if"? #BrianWilliamsMisremembers pic.twitter.com/gU6Xmq76ZX
— Andy Sparks (@AndyHashtagger) May 28, 2015Браян Уилямс се превърна в meme в Twitter
Парадоксално, но доста зрители не разбраха къде точно е проблемът.
Още по-шокиращ за "пуританите" беше фактът, че рейтингът на NBC не падна дори когато на мястото на Уилямс беше назначен Лестър Холд - журналист с доста тънка професионална биография.
Оказа се, че когато става дума за тв-водещ, "авторитетност" и "истински журналистически опит" са явно качества, на които държат предимно професорите по масова комуникация.
Както коментира влиятелният медиен критик Франк Рич: Водещият на новините е реликва от зората на телевизията, но неизвестно как е оцеляла до днес.
Има ли въобще смисъл от водещия на тв-новини в ерата на интернет и 24-часовия новинарски поток?
Ако смятате, че американските медийни скандали и набиращите сила тенденции имат малко общо с българската действителност, помислете пак.
Наистина ли централните новинарски емисии са главното ви осведомително средство? Всъщност колко често изглеждате предаванията съсредоточено от край до край, както прилежно правят тв-зрителите в старите филми, без едновременно да цъкате на смартфона или разбърквате салата?
Плътният глас на Юксел Кадриев по bTV наистина ли ви помага да разберете по-добре съдържанието? Или пък цветната вратовръзка на водещия на "По света и у нас" ви е по-интересна от това, което има да каже?
Може би си мислите, че водещите на тв-новини винаги ги е имало и затова би трябвало да продължава да ги има. Всъщност първите информационни емисии от зората на телевизията са без лица в студиото, защото като формат следват практиката на кинохрониките от големия екран. В САЩ продуцентите обаче бързо разбират, че в случая става дума за нова и различна медия от киното.
Гледането на телевизия е по-интимно занимание, защото предаванията влизат директно в домовете на хората.
Затова и информационните емисии трябва да имат човешко лице, някой, който да "преведе" новините и да обясни сложния свят, преди той да залее всекидневните.
В началото, когато още се леят основите на телевизионната журналистика, тази функция се възлага на професионални говорители. В повечето случаи те нямат нищо общо с репортерите, по правило дошли от пресата или радиото и затова с още нешлифована визия.
През 1962 г. Уолтър Кронкайт, ветеран-репортер от фронтовета на Втората световна война, започва да води новините на CBS. От него води началото си и практиката новинарският стол да бъде коронация на дългогодишна успешна кариера.
Логиката е, че само утвърдени и авторитетни журналисти от ранга на Кронкайт биха могли да обяснят света на драгия зрител за трийсетина минути. Оттук идват и днешните комплекси на Браян Уилямс - той няма зад себе си години като военен кореспондент или дългогодишен опит като разследващ репортер. Затова, дори когато седи на най-желания новинарски стол, Уилямс все се чувства длъжен да доказва себе си, ако не на дела, то поне на големи думи.
Уолтър Кронкайт остава в историята със сдържаното, но дълбоко емоционално обявяване в ефир на атентата и смъртта на президента Джон Кенеди.
Той остава модел за професионално поведение заради усилията си да утвърждава стандартите и подкрепя силната журналистика.
През осемдесетте, точно след края на ерата "Кронкайт", нещата започват да излизат от контрол. Водещият на новините вече не е просто старши репортер, а звезда. Вече се е наложило мнение, че зрителите гледат една или друга емисия заради него.
Това е и време когато хонорарите, статусът и очакванията удрят тавана.
Всъщност митът за водещият-супермагнит за зрители продължаваше да битува само до преди няколко години.
През 2009 г. Даян Сойър седна на новинарския стол на ABC's World News с годишна заплата в размер на двайсет и два милиона долара.
Още докато изсъхваше мастилото върху договора медийните експерти коментираха, че изсипването на подобна сума в джоба на една-единствена личност, е безумие. Особено във време когато кореспондентски бюра се затварят и репортерските екипи се съкращават.
Много по-разумно от гледна точка на телевизията би било например да изхарчи половината от тази сума за повече журналисти, готови да снимат и показват интересни репортажи и разследвания и така да привлекат нова публика. Въпреки милионите, Сойер така и не поведе нова медийна революция.
В България възходът на водещите на новините дойде след 1989 г. Като знак за рязко скъсване с миналото шлифованите говорители на социализма бяха заменени с журналисти.
В началото на демокрацията водещите бяха ярки личности, а дефектите и лапсусите в ефир се приемаха за демонстрация на автентичност и нова свобода (кой може да забрави дишането на Бетина Жотева!). Днес новинарският стол е сигурната стъпка, по която репортерът трябва да мине, преди евентуално да стане шеф (Вяра Анкова, Даниел Чипев, Венелин Петков и т.н.).
Може би защото обратно на практиката в големите американски канали, водещ на новините в България се става сравнително рано, а не е коронацията на успешна кариера.
Сравнен с най-новите тенденции отвъд океана, родният пример обаче изведнъж изглежда не толкова лоша идея.
Както американският опит също показва, професията е на път да направи пълен кръг и да се завърне там, от където всичко започна. Все повече водещи са просто добри говорители, без тежки журналистически биографии и присъствие, натоварено с големи очаквания. След Даян Сойер ABC World News сложиха на стола Дейвид Муир, когото комикът Бил Меър сравни с половинката на Барби - Кен.
Муир има журналистически опит, събиращ се на най-много половин страница, но пък изглежда страхотно на екран (и взима само 5 милиона долара годишно). Лестър Холд, наследил Уилямс в NBC, няма по-големи претенции от това да представя професионално новините, но пък може да се похвали, че е бил конферансие на състезания за расови кучета...
Професионалистите, държащи на реномето си като отлични репортери или умели интервюиращи, също вече старателно избягват новинарския стол.
Може би най-влиятелният тв журналист в САЩ в момента - Джордж Стефанопулос от ABC например така и не се пребори да наследи Даян Сойер. Като водещ на сутрешния блок Good Morning America и неделното политическо шоу This Week той има далеч по-голяма трибуна.
Въпреки всичките сътресения, не очаквайте професията на водещия на новини да изчезне бързо.
Ако научихме нещо в последните две десетилетия на интернет революция, когато всеки месец се обявяваше смъртта на традиционната преса, форматите не изчезват изведнъж и лесно. По-скоро различните медии и подходи продължават да съществуват паралелно в необятния нов медиен свят.
Тв-водещите обаче никога повече няма да се радват на някогашния си престиж, широка популярност и заплати. Сегашното поколение на 18-25 годишните и всички останали след него вече не пускат телевизора точно в осем вечерта, за да разберат какво се е случило по света и у нас.
Те отдавна са видели заглавията във Facebook, схванали голяма картинка от два-три саркастични коментара в Twitter и, ако много ги интересува, са прочели коментар в някое от безкрайните онлайн издания.
Все още има достатъчно голяма аудитория, която - макар и вече да не гледа всяка вечер - очаква новините да й са поднесени и обяснени с авторитетен тон.
Дори когато всъщност на всички е ясно, че авторитеността е по-скоро привидна.
