Армия далеч от народа

Гергьовден е, и някои теми са неизбежни. Цената на агнешкото, поздравленията за стотиците хиляди именници и армията... Последната тема, обаче става все по-далечна за народа.

До 1990 г. армията бе „народна", което трябваше да значи, че произлиза от народа и принадлежи на народа. Ако и да има спорове за втората точка, то първата по онова време бе повече от вярна. При числен състав от над 100 000 души и задължителна наборна служба армията бе част от ежедневието на немалка част от населението на България. Не случайно при едно от първите социологически проучвания на MBMD през далечната 1992 г. доверието в армията бе феноменалните 76%. Повече от всички държавни институции. Над две десетилетия по-късно в последното проучване на общественото мнение на НЦИОМ (малко преди институтът да бъде закрит) през юли 2013 г. доверието в армията е 40,5%. Какво е доверието във въоръжените сили днес е невъзможно да се каже, защото целенасочено социологическо проучване не е правено, но едва ли е по-различно от това, което е било преди 10 месеца.

Значението на тези цифри е много по-сериозно, отколкото повечето военни (бивши и настоящи) им се ще да признаят. А казано в прав текст, армията има сериозен проблем с публичния си образ, а това дава и ще дава сериозни отражения в нейното финансиране и състояние.

Картинката не е толкова блестяща

Българинът е свикнал да обсъжда армията в минало време. Дали ще говори за победите на Цар Симеон, попилените кръстоносци от Калоян, Шипченската епопея, превземането на Одрин, Дойран, въздушната отбраната на София по време на Втората световна война или титаничната Народна армия от времето на Студената война, всичко е в минало време. Повечето сънародници са твърдо убедени, че НАТО съсипа армията ни нарочно и днешните ни въоръжени сили са зле въоръжение и обучени, неспособни да защитават националната ни сигурност и териториална цялост.

А можем ли да съдим на едно такова мнение, ако погледнем водещите новини свързани с въоръжените ни сили от последните месеци? През декември 2013 г. трима военнослужещи от елитната Стрямска механизирана бригада препикаха дружно паметника на братята Евлоги и Христо Георгиеви в Карлово и след това понабиха случаен гражданин, който им направил забележка по темата. През есента на 2013 г. Сухопътни войски започнаха да строят ограда по границата с Турция. 33-километровата ограда се оказа два пъти по-скъпа и ще отнеме близо три пъти повече време от предварително планираното. По скандала уж щеше да има наказани, но накрая наказаните офицери от пехотата се оказаха „помилвани" и даже повишени. През март т.г. главният прокурор Сотир Цацаров започна проверка по сигнали за корупционни схеми за назначаване на военнослужещи в различни поделения на армията...

Няма нужда да се връщаме и по-назад във времето, където можем да открием опити да се купуват изтребители без конкурс, съмнителни модернизационни сделки, брожения на военните моряци на борда на фрегатата „Дръзки" при операцията в Ливан през 2006 г., скандалите за утилизация на излишните боеприпаси, които последваха след взривовете в Челопечене и трагичната некомпетентност около атентата в Кербала през декември 2003 г.

Тези и много други събития бавно, но сигурно се натрупват в колективната памет на българина и резултатът е видим - 40% одобрение на армията, като институция (за отбелязване е че през 2012 г. този процент се срива под 35%). Дори полицията е по-напред в тази класация с близо 47%.

Отвъд скандалните новинарски заглавия остава една друга картина. Също далеч от блясък, но значително по-специализирана и може би неразбрана за общата публика. А именно тоталното технологично изоставане на въоръжените ни сили, липсата на пари за поддръжка и ремонт на военната техника, недостатъчното средства за подготовка на личния състав.

Разбира се, армията има и по-бляскава страна - паради, награди, мисии зад граница, помощ на населението при бедствия и аварии (да си спомним наводнението в село Бисер и горските пожари от лятото на 2012 г.), но тези позитиви рядко успяват да бъдат добре осребрени и обществото остава често равнодушно към тях.

Какъв ще е ефектът?

Ефектът от анемичната обществена подкрепа за армията ще стане болезнено видим, когато се стигне до някакви сериозни харчове в областта на отбраната. А този момент може да се окаже много по-близо, отколкото някой би очаквал, особено на фона на дружеското напомняне от страна на генералния секретар на НАТО Андерс Фог Расмусен, че страните членки на Алианса не само трябва да се възползват от колективната сигурност, но трябва и да допринасят за нея.

Как обаче правителството ще „продаде" на обществото идеята да се харчат стотици милиони за отбрана? Трудно и на висока цена.

Тазгодишният бюджет за отбрана възлиза на сериозната сума от близо 1,1 млрд. лева. Дали тя е голяма или малка е въпрос на възприятие на света. Факт е обаче, че повече пари в този сектор трудно могат да се очакват. Едно, че няма от къде да дойдат и второ, че дори и тези средства в момента се харчат, да кажем нерационално. Не е тайна, че 74% от военния бюджет отива за заплати, осигуровки, обезщетения и други подобни, 21% за текуща издръжка и едва 5% за капиталови разходи. Така не на шега една от основните функции на армията се оказва социалната - навременното изплащане на трудовото възнаграждение на служителите си. Военният министър Ангел Найденов даде заявка, че процентът за капиталови разходи трябва да се повиши сериозно и да достигне поне 15%, за сметка на издръжката на личния състав. Промяната в това съотношение може да стане факт или чрез намаляване на личния състав или чрез увеличаване на военния бюджет, като и двете решение изглеждат еднакво проблематични, а и както е казал класикът, едно е да искаш, друго е да можеш, а трето и четвърто е да го направиш.

Едно е сигурно, наливането на пари за отбрана ще се посрещне хладно, дори и от тези, които ронят крокодилски сълзи за голямата армия от времето на Варшавския договор.

Има ли решение?

За да се пристъпи към сериозна модернизация и превъоръжаване трябва да бъде убеден народът, че това са жизнено необходими разходи и че вложените пари ще бъдат кадърно и отговорно използвани. Може ли това да стане факт в днешна България е сложен въпрос.

Макар, че сме членове на НАТО от над 10 години, участието ни в този военен съюз все още е нещо чуждо не само за голяма част от жителите на страната, но и за част от служителите в Българската армия. Още повече, че съвсем доскоро НАТО изглеждаше, че е организация без цел и враг. Това генерално се промени в последните седмици, когато събитията в Украйна показаха, че далеч не живеем в най-спокойната част на света. Идентификацията на Русия, като страна заплашваща сигурността на България, обаче няма да бъде лесен процес и от сега е видно, че подобно заявление ще бъде трудно преглътнато, както от голяма част от политическата класа, така и от обикновените българи. Така инвестирането в покупка на нови изтребители, кораби и танкове ще изглежда като безсмислен акт, тласкан не от реална необходимост, а от угаждане на чужди интереси и целящ финансово облагодетелстване (митовете и легендите за комисионните при оръжейните сделки от близкото минало не са чак такава фантастика).

Още по-сложен ще е въпросът с качественото управление на вложените средства. Лошият мениджмънт е патологична проява на повечето закостенели държавни структури, а това в армията е особено видно. Високата ефективност все още е чужда за повечето части на въоръжените сили, където все така цари мисленето от времената на Варшавския договор, че предстои тотална война на живот и смърт и за вложените средства никой няма да търси отчет, стига крайната победа да е наша. И ако тази стратегия спечели за СССР Втората световна война, то същото мислене загроби Съветската империя в края на Студената война. Със сигурност, обаче такъв метод на работа не е от полза на съвременната Българска армия.

Дебатът за бъдещето на родните въоръжени сили чука на вратата - залог за неговата успешност ще бъде способността на обикновения данъкоплатец да се идентифицира с армията. Нещо, което става все по-трудно.

* Авторът е един от основателите на списание "Аеро"