През август 1914 г. френските войски изстрелват първите гранати с непознат тогава газ към германските войски на бойното поле между двете страни.
И макар историческите подробности около този момент да са неясни, един факт е неоспорим - някъде там, в окопите на Първата световна война, се е родило онова, което по-късно в историята се превръща в "оръжие" срещу гражданското недоволство на площада.
Неговият прародител е резултат от усилията на френските химици в началото на XX век да разработят нов вид метод за борба с безредиците.
Идеята му е да заобикаля договорните ограничения, наложени върху "снаряди, пълни с отровен газ", които са заложени в Хагските конвенции от 1899 г., пише The Atlantic.
Сълзотворният газ е хитро решение: той не е смъртоносен, но принуждава хората зад барикадите да бягат, като причинява изгаряне на очите и кожата, силно сълзене и давене. Докато войниците се опитват да се възстановят от тези последствия, те изоставят прикритията и останалите на фронта, като по този начин стават лесна мишена.
"По-лесно за човек е да запази морала си, изправен пред куршум, отколкото при наличието на един невидим газ", пише през 1928 г. Амос Фрис, който по онова време е началник на Службата по химически оръжия към американската армия.
Днес сълзотворният газ най-често се използва за онова, което в правоприлагането се определя като "по-малко смъртоносна сила". Той обаче има силен психологически ефект и дава на полицията възможност да деморализира тълпата, без да използва по-агресивни методи.
Сълзотворният газ също така има и краткотрайно действие и не оставя видими следи, което го прави по-приемливо средство за контрол, отколкото физическата сила.
Това тъкмо е и причината през 20-те години полицейските управления в САЩ за пръв път да поръчат доставки на сълзотворен газ за подобни цели.
Самият газ също се променя - вместо ранните експлозивни модели, които вредят и на използващите ги, вече са проектирани и механизми за "изстрелване" с пистолети, гранати и т.н.
Така газът става и любимо оръжие на надзирателите в затворите и дори на банките, които поставят специални съоръжения в трезорите, които се активират, когато някой се опита да влезе.
Преди Втората световна война Италия използва сълзотворен и други отровни газове във войната си с Етиопия, испанците ги използват в Мароко, а японците - срещу китайците.
Въпреки че западните страни не използват химически оръжия по време на Втората световна война, използването и развитието на сълзотворни газове става още по-широко разпространено след края ѝ.
САЩ го използва във войната с Виетнам, включително убивайки с тях невинни цивилни, скрити в бомбоубежища.
През 1966 г. унгарска делегация в ООН, подкрепена и от други източноевропейски страни, поставя употребата му в дневния ред на заседанието.
"Кухите оправдания за използването на газове за контрол на безредиците във Виетнам са отхвърлени от международната общност, включително и от учени в САЩ", казват тогава делегатите и призовават използването на каквито и да било химически оръжия по време на война да се счита за международно престъпление.
Използването му обаче продължава и далеч не засяга само Щатите - през 1968 г. Франция решава да потушава с тях стачките на работниците и студентите, а страната дотолкова свиква с използването му, че дори обучава други държави, като например Северна Ирландия, как да го използват.
През 80-те години правозащитните групи засилват наблюдението си върху употребата на сълзотворен газ и техниките за контрол на безредиците в зони на конфликт или протести.
Така например Южна Корея беше подложена на международен натиск заради използването на сълзотворен газ срещу протестиращи студенти, а Израел - срещу палестинците по време на Първата интифада, като тогава той причинява смъртта на 40 души.
Горе-долу по същото време започва и производството на ръчни аерозолни спрейове, за които ученият Камран Логман работи съвместно с ФБР. Идеята на лютивия спрей е да бъде алтернатива, по-бързо действаща от сълзотворния газ, която да обезврежда мишената още по-ефикасно.
През 1991 г. изобретението на Логман вече се намира на коланите на всички полицаи в САЩ, а малко след това подобни спрейове се изработват и във Великобритания и Франция. Малко след това започват масово да се образуват и съдебни дела, в които граждани обвиняват полицията в тормоз и изтезания.
Между 1990 и 1995 г. в Съединените щати са докладвани повече от 60 смъртни случая, свързани с тази "несмъртоносна технология".
И все пак е важно да се отговори на един важен въпрос: какво съдържа всъщност съвременният сълзотворен газ?
Според Пиер-Никола Карон и Бертран Йерсин от Британския медицински журнал, всъщност "сълзотворен газ" е просто един терминологичен чадър.
"Всъщност това изобщо не е газ, а токсичен химически дразнител под формата на прах или капки, смесен с разтворител с променлива концентрация (1-5%) и разпространен чрез малка пиротехническа експлозия", пишат те.
Активният компонент в сълзотворния газ - 2-хлоробензалмалононитрил - е насочен към специфичен рецептор в тялото, наречен TRPA1, който служи главно за изпращане на сигнали за болка към нервната система.
Когато съдът със сълзотворен газ експлодира (чрез впръскването), прахът попада във въздуха и се захваща за всяка влага, която може да намери - сълзите в очите, потта по кожата, мазнината в косата и дори слюнката, останала по устните на човек.
Това кара очите да парят, зрението да се замъглява, а колкото повече време прекарате в близост до химикалите, толкова по-лошо става. Ето защо трябва да се отдалечите възможно най-бързо и след това да се облеете с възможно най-голямо количество студена вода (въпреки противоречивите мнения по този въпрос, не изглежда млякото да е толкова ефективно, макар че работи добре при пръскане с лютив спрей).
Всички защитни механизми на тялото в случая парадоксално влошават симптомите - колкото повече кашляш, толкова по-голямо количество слюнка отделяш, а с това е възможно да се задавиш, защото прахта разполага с повече площ за захващане.
Ето защо е добре човек да прикрие максимално голяма част от тялото си, да не носи грим (той също е течен), както и контактни лещи.
И един хитър метод за обезвреждането му, споделен в Popular Science: ако някой пусне граната с газ, тя може да се покрие с конус за движение (като онези оранжевите) и да се полее с вода през малкия отвор отгоре, което ще спре разпространението на газа почти моментално.
И макар напоследък да виждаме все по-широкото му разпространение, използването на сълзотворен газ по време на война е забранено от Женевската конвенция, а използването му срещу цивилното население остава противоречиво.
За своите 100 години история той се е доказал за недотам безобидно вещество, което е причинило смъртта на деца и възрастни, причинявало е неведенъж спонтанни аборти и е наранило всеки, който е имал досег с него.
Правозащитната организация Amnesty International обяви сълзотворния газ и за част от международната търговия с инструменти за изтезания, а медицинската асоциация на Турция го осъди като неподходящ метод за потушаване на бунтовете (за сметка на това властите в Анкара си го харесват).
Днес сълзотворният газ изглежда като евтино решение срещу социалните вълнения. Вместо обаче да разреши проблемите, то обикновено ги задълбочава. Както пише във вече споменатата конвенция от Хага, подписана в последната година на 19. век, "мир не се постига с отрова".
