АЗ. Това е най-употребяваната дума от средностатистическия българин днес. АЗ искам, АЗ мисля, АЗ мога, АЗ знам, АЗ мразя, АЗ, АЗ, АЗ...
Чувам я често и настоятелно, при все, че граматиката на езика ни позволява личното местоимение да бъде пропускано - спокойно можеш да кажеш "искам, мисля, мога, знам..." без "аз" и смисълът няма да се обърка.
Не е като в английския например, където, ако не уточниш кой извършва действието, съобщението няма да бъде разбрано.
Българите обаче много си го харесваме това "аз".
Искаме си го и си го ползваме като форма на себеутвърждаване, на очертаване на лице в общата маса. В това, разбира се, няма лошо - исторически ни е важно в общество, възпитавано дълги години да има само едно общо лице, изградено не от индивидуалности, а от хора-щрихи, да се усетим като значими единици, като личности.
Проблемът е, че сме я добутали само до очертаването на индивидуалностите, после сме спрели. Окопали сме се в единичностите си и ги браним на живот и смърт. Фиксирали сме се върху този неясен АЗ и вместо да го пълним със съдържание, озверено пазим опаковката му.
Защитаваме едно гордо от празнотата си, самотно, но честолюбиво его. И така, изпъчили един срещу друг АЗ-овете си, се нападаме лаем срещу всичко, което може някак да заприлича на "НИЕ".
В момента трябва да носим маски навсякъде извън домовете си. Това се налага заради ситуацията с коронавируса, не е някакъв обществен каприз. Възприето е като елементарна и лесна за спазване от всички мярка, която може да предпази хората от бързо и масово заразяване, а здравната система - от колапс при струпване на много тежки случаи в болниците.
Проста логика, ясна. Нито е скъпо, нито е тежко. АЗ правя малък и поносим компромис със собственото си удобство в името на спокойствието на другите хора, с които живея в едно общество. Е да, ама не!
Първо се включи патетичният вопъл как ни слагали маски, за да ни затворели устите.
Това го слушаме от началото на пандемията, с нарастващо натъртване на АЗ-а. С изненада открих, че сред нас живеели толкова много АЗ-ове, които имали какво да говорят, че направо се чудя откъде ни е тая онемяла гражданска активност!
Заедно с "Аз няма да им нося маските, защото искам да говоря" на сцената излезе и българският инат, според който "те ще ми кажат на мене!". В подкрепа на тази така важна "свобода" да си ръсиш секретите от носоглътката наоколо, когато дневно заразените с COVID-19 са хиляди, има всякакви "доводи".
Изумена съм от енергията на хората да разпространяват "доказателства" за това как нямало никаква полза от маските, забравяйки елементарната и отколешна медицинска практика при всякакви манипулации да се използват именно тези средства за антибактериална и антивирусна защита.
Когато отидеш на зъболекар, не очакваш стоматологът да виси над отворената ти уста без маска пред своята, нали?! Ако те оперират, няма да приемеш за лична свобода на хирурга да не носи маска, а потта от челото му да се стича директно в отворената ти плът! Същото е.
Живеем по принуда и необходимост в една обща среда, в която трябва да правим поносими компромиси в името на обществото и неговото спокойно функциониране. В този смисъл, ако не носим маска заради себе си, защото сме от твърдо убедените, че няма вирус или цялото това нещо е пресилено, няма ли да я носим, заради другите? В името на тяхното спокойствие? За "всеки случай"?
Да, щяхме да носим. Ако бяхме хора с усещане за гражданска принадлежност.
Но да оставя маските - не очаквам моите сънародници масово да се грижат един за друг, свикнала съм.
Обърнете внимание обаче на нещо друго - как изглежда един обичаен столичен квартал например. Закупен парцел, застроен с някаква бетонно-стъклена модерна сграда, сложена ограда. Вътре - тревичка, градинка, тротоар, осветление.
А отвън - разкекерчени кофи за боклук, разпръснати пликове с боклуци, треви до кръста, натъпкани с кучешки "кексчета", изкорубени павета, надраскани фасади, ръждясали таратайки, самоделни гаражи. Някакъв пачуърк от "мое" и "чуждо", от АЗ и ТЕ. Това, което не е лично мое, не е моя грижа. Общото е мое, когато ми е нужно, но чуждо, когато изисква мое усилие.
Онзи ден в междублоковото пространство на един типичен соц квартал една млада жена разхожда куче. Животинчето спира на тревата до входа на голям жилищен блок, прикляква в обичайната поза и свършва сериозната работа.
Жената дори не прави усилие да се престори, че има намерение да си прибере отходното произведение. Понеже разхождам две кучета, резонно и мило отправям предложение: "Ако нямате пликче, мога да ви услужа!".
Жената ме поглежда с онзи поглед, дето трябва мигом да ме превърне в сивкав пушек, и изсъсква "АЗ няма да ви чистя на Вас! Като Ви пречи, изчистете си го сама!".
Липсата на чувство за гражданска общност най-добре може да се илюстрира с картинките из пространствата в един панелен блок или кооперация.
На Петров подпетените обувки за мазето стоят отвън, защото вътре му миришат. Да миришат на другите, не на него! На Иванова олющеният шкаф от кухнята е на площадката пред другите врати, защото вкъщи й заема място и е грозен. Ама там си е ок, тя иначе си го ползва! На нея не й пречи, другите да се оправят.
Димитрови си държат боклука с дни пред вратата и омирисват съседите, ама нали не им смърди в собствения хол. Копчетата на асансьора са изгорени с цигара. Ей така, за да се види как гори пластмаса!
Ама няма да е копчето на пералнята вкъщи, нали? Защото там живее АЗ, пък асансьорът е на НИЕ, което, когато опира до грижа, си е ТЕ.
Накрая на този текст - все пак нещо позитивно.
Наскоро се возих в колата на една позната. След дълго пътуване из страната цялото й предно стъкло беше нацвъкано с петънца от малки размазани мушици и прашни капки засъхнал дъжд.
Попитах я защо не пусне чистачките. "Ами, зад мен има коли - като пръсна вода на стъклото, ще стигне и до техните предни стъкла и ще ги изцапа. Ще изчакам да няма никой зад мен и тогава.", каза ми тя.
Зяпнах от изненада, че някой у нас, в страната на АЗ-овете, може да мисли по този начин.
После се сетих, че от дванайсет години тя не живее постоянно в България. Затова и АЗ-ът й е свикнал винаги първо да мисли за ТЕ. И за НИЕ.
