По-добро от турските сериали

Часът е 21.30. Засичам поредна драма в националния ефир - жена бърше размазан грим и разкрива, че мъжа й е с хомосексуални наклонности. Двамата имат общо дете и тя се притеснява, че може да наследи наклонностите на баща си. Това е една „истинска история", в която е истина само това, че я има.

Сеирът ми идва малко в повече. Изключвам телевизора, обаче продължавам да мисля какъв е смисълът на това социално риалити и какви поуки ще си вземем - но отговор не намирам. Чувствам се сякаш са ме накарали да подредя чуждо мръсно пране по цвят и материя.

Чудя се колко зрители има този формат, проверявам и о, Боже...

Около 40% от аудиторията в момента е пред телевизора и се вайка, уведомява ме статия от Интернет. Било по-добро от турските сериали?! (как не)

Оказва се, че в българския ефир има две такива предавания, но едното било по-достоверно от другото, защото житейските ситуации се анализирали и от психолог направо пред очите ни. Кому е нужно? Или го правят, защото българинът няма пари да отиде на психолог при наличието на подобен проблем?

Задавам си въпроса за ефективността на професионалната консултация - дали този психолог наистина би накарал жена, омъжена за гей, да се почувства по-добре. И как по-точно я убеждава да приеме толерантно ориентацията на мъжа си. Съмнявам се в ефекта и резултата. От цялото това воайорстване ми се повдига.

Диалозите в предаването са повече от пошли - случайни хора реват и стенат, дъвчейки разговорни реплики от типа „да ходи да си го слага с мъже тогава този перверзник".

Ушите ми са обезчестени. Измислените проблеми хвърлени в лицата ни по-този начин изглеждат по-страшни и от реалните.

Ето това според мен смазва зрителя тотално.

Той сипва по-голяма чаша ракия, пали цигара, бодва мезе и цъка с език: „Да не ти идва до главата", след което дърпа мекото на ухото си съзаклятнически и чука на дърво (под масата). Да се чукне и по главата, си мисля аз, та да вземе да му дойде и акълът. Друг зрител бърше очи със салфетка и шепне съпричастно клетви. Трети се хили истерично на пошлата телевизионна постановка.

Чудя се кой от тримата зрители реагира най-адекватно.

Прибавяме към този психосоциален миш-маш с елементи на хорър и бездарната игра на подбраните на специален кастинг хора (които едва ли са наясно как изглеждат отстрани, докато не се видят в поредния епизод)...

Повечето от тях са заставали пред камерата само на сватби, но са подмамени от следната реклама: „Не е нужно да сте истински актьори, за да играете по-добре от тях"... (Това вече е камък в градината на актьорската гилдия, която дори не трябва да отговаря на подобни пошли изказвания.)

Изхождайки от този „гениален" рекламен слоган може би е време да започнем да посещаваме лекари, които не са истински доктори, но пък искрено желаят да ме лекуват, защото това е мечтата им. Слушайки психонализите, гледайки опнатите на телевизионни простор кирливи ризи смятам, че освен да ни обиждат и нараняват тези продукции нямат друга цел. Но сеирът, сеирът е важен. Той може би облагородява човешките отношения повече от ходенете на театър при истинските актьори.

Интересно ми е и друго - ако истински участник от подобен сеанс види как сценаристи се гаврят с личната му драма, а случайни хора се представят за него и се тръшкат пред камерата, как ли ще реагира?

Ами, сигурно ще го приеме толерантно - нали вече е излекуван от психолога, чиито архиви и разговори с пациенти са обществено достояние. Макар че, да: имената в случаите са променени, а „истинските" истории - превърнати в черна комедия. Едва ли пациентът ще се познае, а ако го направи горко му - отива обратно при психолога.