Колкото и да е умен и принципен човек (а ние всички, то е ясно, сме такива), действителността ни предлага случаи, в които нито акълът, нито липсата му, нито общата култура, нито липсата на обща култура, нито знанието, нито липсата му, могат да помогнат за създаването на позиция по даден въпрос.
Ето, например, случаят с Ирина Бокова.
Тя заема най-високия възможен пост във влиятелна световна организация, пост, недостижим за повечето български дипломати.
Тя е генерален директор на ЮНЕСКО и също така е фаворит за един още по-недостижим за български дипломат пост - генерален секретар на ООН. Още повече, че тя е първата жена изобщо от Източна Европа, която оглавява ЮНЕСКО.
Това означава, че ние трябва да я харесваме много и силно да я подкрепяме, защото никой български дипломат преди това не е успявал да достигне такива висини в кариерата.
Да, ама, на родна почва, Ирина Бокова беше заместник-министър (1996) и министър (1996-1997) на външните работи в най-ужасния кабинет в близката българска история - този на Жан Виденов, по времето, когато България беше най-затворената страна в света.
Какво направи тогава тази жена, за да отвори страната ни към Европа? Никой няма спомен, така че най-вероятно не е направила кой знае какво. След това Бокова беше дипломат в Париж.
Тя никога не се е дистанцирала от престъпленията на тоталитарния режим, нито веднъж не е критикувала партията, която на няколко пъти фалира България, и нито веднъж не е поела отговорност за собствените си действия по време на проваления кабинет.
Значи, да не я харесваме.
Може да не я харесваме, но въпреки това, Ирина Бокова е българка. Ако кажем, че не я харесваме, значи потвърждаваме правилото, че българите сме завистливи един към друг и не харесваме успелите, особено ако те са българи.
А ако я харесваме, защото е успяла българка, въпреки факта, че е дъщеря на ужасяващия комунистически деятел Георги Боков (известен още и като убиец на художника Райко Алексиев), то тогава можем спокойно да се обявим за националисти, което не е най-добрият аргумент, когато говорим за международни организации като ЮНЕСКО и ООН.
Значи да не я харесваме.
Е, да, ама Ирина Бокова е не само успял дипломат, тя е и жена. Нейното присъствие на висш дипломатически пост дава силен знак за жените по света и особено за българските жени, че е възможно да се успее - въпреки пола.
Значи да я харесваме.
Сега може да кажете, че фактът, че Бокова е жена, няма никакво значение, защото тук се гледат качествата. И ще сгрешите, защото, както се твърди, настроенията сред дипломатите в световната организация поне за момента, са, че е време ООН да бъде оглавено именно от жена. Това е пак във връзка с посланието, което фигурата на генерален секретар на ООН има по света.
Значи - решено, ще я харесваме и подкрепяме, защото е жена.
Добре, но ако посланието е важно за този пост, тогава как да й простим, че тя не се дистанцира от комунистическия режим, от тоталитарното си минало, от партията, която докара страната до катастрофа?
Значи няма как да я харесваме.
Защото, кое е по-важно: да подкрепяме един човек, защото е българин, жена и успял дипломат с четири перфектни езика, или да не го харесваме, защото е комунист, защото нямаше да има шанса да научи тези четири езика, ако не беше номенклатурно дете. И защото нито веднъж не се дистанцира от престъпленията на бившия строй.
Изобщо, виждате, нещата са сложни.
Кажете в такива случаи, как човек да бъде принципен и умен (за каквито всички се смятаме), когато действителността ни предлага такива случаи, пред които и най-богатото въображение бледнее?
