Случи се нещо необичайно. Случи се вчера, в разгара на Националния празник, насред централният площад на етнически Айтос.
Забелязах две девойки, красиво пременени в български традиционни носии с усмивка на лице. Видимо щастливи от това, че са били част от празника, те обсъждаха преживяното - на турски. Това ме изненада, признавам си! Но повече ме зарадва и ме накара да се замисля.
От този ред нататък, всеки би трябвало сам да открие накъде го води мисълта му, но аз ще се опитам да надникна отвъд собствените представи за злободневното.
В български град, обединяващ в едно общество българи, турци и цигани съвсем не може да се твърди, че всичко е розово и не съществува едно прикрито, а понякога съвсем открито лицемерие. Хорицата обикновено тайно си се противопоставят.
Плод на историческо и културно развитие, този факт не е важен. Важното е това, което обикновено не се забелязва от границите, очертаващи рамката в която е поставен този микросоциум. Отвъд тях се разкрива нещо забележително.
Повече от столетия тези хора градят заедно собственото си битие, съжителстват мирно, посрещат заедно трудностите, отглеждат децата си и празнуват религиозните си празници. А днес отново заедно посрещат националният празник на страната, в която не само са се родили, но са избрали и за свой дом.
Този културен микс е повече от богатство. Когато човек пътува и се среща с хора от различни националности, религия и раса, с различни убеждения и вярвания, тогава разбира цената на това да израсне в етнически нееднородна среда. Колкото повече отворена е нашата страна, толкова по неизбежно ще е контактуването ни с различните и чуждите. Глобализацията не е имагинерен, а съвсем реален процес. За това колкото по-готови сме, толкова по лесно ще е за нас.
Всички хора трудещи се за тази страна, плащащи си данъците тук и отглеждащи си децата в собствената си родина, заслужават еднакво да наричат себе си българи. Нима Георги, Ружди и Васко не са цитирали "Аз съм българче"?! Нима някой от тях би предпочел да живее другаде, ако имаше равни условия тук?!
В търсенето на тези равни условия е важно да се държим като един народ, да не позволяваме решаването на всеобщите ни национални проблеми да се поставят на заден план, подчертавайки междуличностните ни различия, да не позволяваме на политически формирования да се възползват от тях и да подклаждат език на омразата, който обслужва нечии интереси, но не и нашите.
На площада в Айтос на 3 март не сме нито турци, нито цигани, а българи, за добро или за лошо. Двете усмихнати момичета са повече от пример за това.
Идеалистично ми е, Стоянов!
"...Видимо щастливи от това, че са били част от празника, те обсъждаха преживяното - на турски...." Още тук ти е грешката, а от там и следващите погрешни изводи. Видими щастливи - да, но на кой празник са били е все тая. Те са си в техния турскоезичен свят. Не си ли виждал видимо щастливи девойки да влизат в църквата на Великден в адски секси полички ? Смяташ ли че са били видимо щастливи непременно щото са били част от християнския празник? Ми не, щастливи са щото после са на диско и си живеят в своя кифленски свят. Точно както твоите девойки. А празниците са си празници - дали 3-ти Март, дали рождения ден на Гошето, дали сватбата на кака Фатме...
Тези девойки бяха деца, не по-малко съпричастни с празника от останалите българчета. Но не това е акцентът. Важното е, че в този град хората съжителстват заедно, а омразата е на по-заден план. Това трябва да е ясно. Нима в САЩ на 4-ти юли не празнуват заедно всички етноси, които градят заедно една държава?! Не омразата и разединението са пътят към просперитет.
Още повече, ние трябва да сме горди с това че сме постигнали дори и това крехко ниво на етнически мир и да работим в посока на оздравяването му. Всички сме свидетели какво се случва в държавите, където той липсва. Всеки коментар в полза на противното, е в полза на дестабилизация.
Спомням си като бях дребен и карах летата при баба и дядо на село. Приятели се събирахме от околните градове и си вършехме детските работи. Имах един добър приятел циганин. Бедни бяха, повече от нас, но майка му ни готвеше манджи, а ние цъкахме карти под черешата и под звуците на разни кючеци. Хич не ни е минавало през ум, че трябва да имаме някакво специално отношение един към друг, докато не ни скараха баба ми и чичо му на тва момче след някакъв махленски спор, след който поотделно ни се обясни как циганите/българите не са стока. Та мисълта ми беше - всички сме българи и равни, докато не ни се изсерат на главите в ранна детска възраст. И така си се влачим ли влачим...