15 септември е свещена дата за всеки, който иска да се изкаже по въпроса за българското образование. Спорът обикновено се върти около това кой е най-големият проблем и как да го решим. Тази година „дискусията" относно проблемите в образованието започна още от края на август. Първо синдикатите изтъкнаха проблема с дисциплината и ни обясниха, че ще го борят като върнат, пардон - въведат оценка „Поведение". После си промениха мнението и най-големият проблем се оказа липсата на квалифицирани учители.
Министърът на образованието обеща да разтовари документацията и облекчи процеса на работа на учителите, а същевременно поведе люта битка с „мъртвите души". Повечето от нас пък все още се чудят дали от красивите млади жени стават добри учители.
Макар и забавни, тези псевдо-новини не само не достигат до някакъв по-съществен анализ, но и отвличат вниманието на обществеността от истинския проблем на българското образование.
А истинският проблем е...
Системата не работи и има нужда от цялостна промяна. По-лошото е, че идеи за промяна има, но те не могат да се осъществят, защото системата се управлява чрез страх. А когато една система се управлява чрез страх и възпитава страх, тя е всичко друго, но не и образователна.
Учениците учат чрез страх - страх от изпитване, страх от оценки, страх от наказания. Най-лошото е, че се учат на страх от различното - ако не възпроизведеш урока, а се опитваш да разсъждаваш по него, получаваш по-ниска оценка; ако се възпротивиш на явна несправедливост в училище, получаваш наказание. Резултатът от това е съвсем естествен - учениците имат все по-ниски резултати на стандартните тестове (PISA, ДЗИ, НВО), защото се страхуват да мислят. А ако един ученик не се страхува да изразява себе си, той (или тя) би могъл да намери своето място в училище.
Учителите също са управлявани чрез страх - страх от проверка, страх от крайни срокове, страх от задължителната училищна документация - защото всяко редче трябва да бъде попълнено в правилното квадратче. И защото училищната документация е по-важна от това, което реално се случва в класната стая и защото разпределението трябва да се следва плътно. А ако един учител има свобода на действие, той (или тя) би могъл да направи предмета интересен и то така, че на учениците всъщност да не им е скучно в класната стая.
Страхът на учителите се предава от директорите, които също работят в страх. Подобно на учителите, те също могат да бъдат проверени, протоколирани и наказани. Едно-единствено отклонение от нормативния канон е достатъчно. А ако един директор не живее в постоянен страх, той (или тя) би могъл да направи училището си привлекателно за нови учители по много по-ефективен начин от каквито и да е мерки на министерството.
Страхът вирее и, реално, води началото си от администрацията на МОН и многобройните РИО. Не мога да кажа каква е причината за това, защото виждам само симптомите - липсва желание за истинска реформа и всяка промяна, дори и най-малката, се осъществява срещу огромно съпротивление. В повечето случаи това, което ни се пробутва като „реформа", всъщност е връщане към някаква мярка от близкото минало.
Системата отчаяно се нуждае от тотална реформа, за да може да изпълнява добре функциите си, а в същото време панически се страхува дори и от най-малката промяна. И докато този страх е основно средство, българското „образование" ще бъде такова само на хартия.
Смелчагата! Едва ли страхът е единственото емоционално състояние в училището. Но ако го има, поне донякъде, не е най-лошото нещо. Съчетан с респект към учителите, уважение към институцията, мотивация за учене и успеваемост, реципрочна честност във взаимоотношенията, ако пък има и другарство, че и приятелски връзки между децата от една страна и учителите - от друга, а не помежду тези две групи, щото вече идва твърде романтично, много други проблеми биха били минимализирани. Това би довело до дисциплина в която и да е друга сфера на обществения живот. Спазването на законите е дисциплина. Пък дори от страх от наказание заради нарушаването им. Даже точно заради това. Липсата на респект, граничещ понякога със страх, води до разюздана слободия. А тя е убийствена, буквално, примерно по пътищата. И те така...
Слабите личности, които не вдъхват респект, имат на разположение единствено страха. А да твърдим, че има работещи в подобен мащаб алтернативи, е откровена манипулация. Истинският проблем е абдикацията на родителите и в частност, бащите от възпитанието на децата. Понеже имам първокласничка, днес слушах речта на директорката от 75-а, когато почнах първи клас, с химна на Обединена Европа в добавка. С тази разлика, че по онова време, все още, родителите, а от там и учителите бяха някакъв авторитет.
Значи за страхът като фактор възпрепятстващ разгръщането на скритата творческа енергия на участниците в система може да се говори ако: 1) Имаше такава скрита творческа енергия 2) Имаше желание тя да бъде разгърната И за системата като основен проблем може да се говори ако нямаше други по-сериозни от нея. Само че това не обосновани твърдения. Всеки минал през системата с отворени очи и буден ум, би трябвало да е идентифицирал участниците в системата като основния проблем. Не е проблем на системата това, че на никой от хората в нея не му е цел да децата да научат нещо -- нито на самите деца, нито на родителите им, нито на голяма част от учителите. Мотивацията на родители и ученици е да се вземе тапия и да се пласира отрочето на максимално доходоносна работа, която същевремнно да изисква минимално количество усилия. Т.е. шефска позиция някъде. Само че само с вождове не може, трябват и индианци, които да вършат реалната работа, а за това се иска реална подготовка, истински интерес към техническа тематика, и желание са себеусъвършенстване. Които като се има предвид доминантната изходна мотивация не е никак чудно, че не са намират в изобилие. А мотивацията на голяма част учителите е да се максимизират доходите, чрез странична дейност на частно. Колкото и да се говори за системи, страх и пр., ако мотивацията не се промени, ефект няма да има никакъв.
"Мотивацията на родители и ученици е да се вземе тапия и да се пласира отрочето на максимално доходоносна работа, която същевремнно да изисква минимално количество усилия. Т.е. шефска позиция някъде" Пълен абсурд! Колко трябва да си невеж, за да допуснеш толкова примитивно заключение да сътвориш!? Представяш ни се, млади момко , за високообразован, занимаващ се с модерни науки, а елементаризираш трудовия процес и участниците в него, свеждайки го до дейността на звено полевъди и надзирателят им бригадир-отчетник с тефтера.
Аз не знам кога автора на статията и коментиращите последно са имали досег с образованието не всеки пише всичко. а никой не се запива какво се учи в училище в 12, че и 11 клас. То не са преговори, затвърждавания и какво ли още не. Не се взема нов материал. Просто се отчита дейност. Тези два класа служат само за отчитане на дейност на даскалите. Да даскали, защото не всеки е учител който да бъде следван от учениците. Училището в този вид работи за обслужване на системата а не на учениците. А системата си я знаем .