Едно време, по турско, изразът е бил „вуйчо владика". После станал „зетьо-шуро-баджанакизъм", познат и под формата „кой кум, кой сват, кой на булката брат". Назовавали се службогонците още „земляк" и „едно нашо момче" (на девер ми Петко зълвин син, нали).
След това терминът се трансформирал в „активни борци срещу комунизма" и „роднина-милиционер-роднина-милиционер", та чак до това да се видоизмени в по-освободеното от негативни конотации явление „връзки".
Днес му викаме „контакти", но пак си е същото.
Терминът се променя, понятието остава. Това е феномен с много имена и едно единствено проявление.
Обстоятелство, нетърпящо критика, неподвластно на морал, чест, законност или някакви си там абстрактни соломоновски мъдрости от обичайното право.
Как така всички, събрали се във властта, са братовчеди?
И защо през годините на развития социализъм с големите си привилегии и доходи първите около 300 елитни комунистически фамилии наистина успяха да изградят комунизма, но само за себе си?
Как да се разсеят съмненията на петдесетина нещастни висшисти, чакащи на опашка за дребна службица в държавната администрация?
Как така на детето на Петкови успяха да му намерят място в детската градина, при положение че в списъка е на 8 места след нашето?
Как опашката от немощни бабички и друга разнообразна клиентела пред кабинета на джипи-то трябва да чака, защото вътре влиза синът на докторската комшийка, въпреки че е дошъл последен и е без запазен час?
И откъде се появи новият колега, който взе службата в съседния отдел, където щяха да ме повишават? Нали не е провеждано интервю за работа?
Да не е дошъл от манталитетната академия за некадърните парашутни - десантчици на работни места?
Някой да е чувал за римския принцип „vir bonus, vir optimus"- тоест, да се избира най-добрият, най-заслужилият?
Не и тук!
„Европейци сме ний, ама все не сме дотам..."
Ех, чичовото, ако си нямаш свой човек, загубен си, мой човек...
