"Класиран в специалност: Български език и гражданско образование", гласи снимка на телефонен екран, споделена в групата на моята алма матер - група, за участието си в която напълно бях забравил.
Но ето, че новата вълна студенти се възползват от нея, споделяйки там кой в каква специалност е приет. Всяка подобна снимка на кандидат-студентски триумф е придружена от краткия коментар "Някой?" в търсене на себеподобни... късметлии, предполагам.
Разбирам ги тези бъдещи студенти. Радват се на постигнатия успех, който за мнозина е трети най-голям в живота им след раждането, за което нямат особени заслуги, и влизането в желаната гимназия, за което вече имат. Сигурно и аз съм се радвал на своя собствен прием, помня ли вече - работната и изпълнена с отговорности реалност на възрастните заличи безцеремонно много спомени...
Разбираемо е и това, че новоприетите искат да осъществят предварителен контакт с бъдещите си колеги в специалността.
Само едно не разбирам: избраните специалности. И по-точно защо университетът изобщо предлага такива, чието съдържание и отговорът на това като какъв излиза завършилият ги са по-голяма загадка от дупката край Царичина.
"Български език и гражданско образование" звучи като чудесен начин да се бъхтиш като за филолог, без да станеш такъв. Ама поне да си чел Конституцията - със закъснение, защото покрай "задължителната литература" в гимназията много ученици така и не биват запознати с този тъй важен документ. Личи. И то не само покрай избори.
Иначе завършилите, оказва се, ще стават учители по български и по новия предмет "Гражданско образование", който дано поне промени тенденцията с непознатата Конституция.
В името на специалността "География, технологии и предприемачество" от друга страна има нещо... мащабно, да. На първо четене единствената допирна точка между трите са "картите" - географски карти, видеокарти и карта за градския, ако не ти се получи с предприемачеството.
След малко ровене обаче разбираш, че тази специалност "произвежда" учители по география и/или предприемачество. Нужно е да има повече такива, че да сме наясно кой бряг е държавна и кой - частна собственост, както и до колко пари могат да се изкарват в България, без да призовеш към себе си "заинтересовани страни".
"Социология на правото, икономиката и иновациите" е трета любопитна специалност, която според описанието в сайта на факултета дава възможност да работиш едва ли не навсякъде - от държавни институции до неправителствения сектор (за слава, не за пари). Само за овчици нищо не е споменато, но този резервен вариант за висшистите у нас си го знаем отдавна.
Това са само три случайни примера, които отново ни връщат на темата за това, че в България има 50 акредитирани висши учебни заведения. С все по-намаляващия брой на кандидатите борбата за нови студенти стига до измислянето на още и още специалности, докато същевременно изискванията за прием с всяка година копаят ново дъно.
Нищо чудно накрая да почнат да приемат с лична карта и усмивка на входа, но ще е трудничко, докато още носим маски.
При пандемия университетските специалности ли са ни най-големия проблем, ще кажете. Проблем са си, защото критичните ситуации в националната и световна история няма да свършат с намирането на ваксина за вие-знаете-кое.
А това как през тях ще преминават обществата - политически, икономически, социално - зависи от качеството на подготовка на кадри, които един ден ще взимат управленските решения - било то на държавно, административно или дори бизнес равнище. Грешките на малцина могат да доведат до глада на мнозина.
После файда, че си бил предупреден за задаваща се икономическа криза, когато не можеш да направиш нищо, освен да спуснеш кепенците на едва кретащия бизнес и/или да се наредиш пред Бюрото по труда.
Та с оглед на тези рискове пред нас като общество, хубаво щеше да е висшите учебни заведения да се фокусират върху качеството, а не количеството - било то на студенти или на държавни пари, които ще получат за тях.
Самите зрелостници не са виновни - на всеки от тях, без значение от интересите и желанието да продължи обучението си, му се иска да вкуси от легендарния "студентски живот". Че по възможност да бъде издържан и от родителите си.
Но със специалности, сякаш сътворени "за бройката", университетите не им правят добра услуга - обещават им "реализация", а след това няколко години ги обливат с дисциплини, за които не е ясно дали са необходими, или просто с тях се запълва нечий хорариум.
Накрая идва диплома, която нерядко не може да изкара парите и за хартията, на която е отпечатана. С оглед на пословично слабите връзки на повечето университети у нас с бизнеса, отговорността за реализацията в крайна сметка остава изцяло на студента. Днес радващ се, че е приет, утре чудещ се "Защо ми е тази диплома и пропилях ли четири години от живота си?".
Най-важен все пак е въпросът колко от студентите в тези специалности след това започват да работят нещо, което дори в минимална степен е свързано с онова, което са учили в университета. А може би заради това рекламираните възможности за реализация при някои франкенщайнови специалности са толкова много - че каквато и работа да захванеш след завършване, да се водиш "реализирал се по специалността".
Другият вариант е на някой "бонус" специалности да се сложат имена като "Български език и балансиране на табла на три пръста" или "Социологически тънкости на таксиметровия занаят". Няма да се случи, защото е твърде буквално и малко грозно.
Но това не означава, че не отразява реалността.
