Че хотелите у нас са на загуба не е никаква изненада - коронавирусът, високият брой на случаите у нас през последните месеци, затварянето на цяла Европа и като цяло трудностите с пътуването са много от факторите, които спомагат за това.
По-интересен обаче е друг факт - с около 60% са намалели българските туристи, почиващи у нас за юни 2020 г. спрямо юни 2019 г.
След всички тези мощни рекламни стратегии в началото на лятото, след този заявен туристически патриотизъм, в който Черно море категорично беше сочено за по-добро от Бяло море, след всичките закани към злобните византийци, които крадат туристи, се оказва, че хората у нас много по-масово са решили да не почиват по хотелите в страната.
Някой ще кажат, че през юни българите все още бяха доста стресирани след цялото затваряне на държавата. Други ще вкарат финансовия елемент - през юни нещата не изглеждаха така сигурно финансово, и ако съдбата е благосклонна - през август ситуацията ще е по-добра.
Засега обаче фактите са такива, каквито са - не само на чуждите на туристи не им се почива в България, на българските също.
И причината не е единствено в коронавируса. Честно казано, специално за българите това едва ли ще е и в челната тройка на причините.
В един момент, когато рекламираните като безплатни чадъри и шезлонги на плажа са се оказали комбинирани със задължителни за поръчка шалте, стол, диня, шопска салата и т.н., които ти бъркат директно в джоба, преставаш да си толкова ентусиазиран за почивката.
Това, което едни хорица, особено в министерството на туризма, си го представяха като мерки за привличане на туристи, разни хотелиери, концесионери на плажове и ресторантьори решиха, че е златната възможност да сведат разходите си до минимум, за сметка на обслужването и на доволните клиенти.
И все пак да генерализираме за всички в брашна не е редно. У нас все още продължава да има хора, които действително знаят какво правят в този бизнес - места за почивка, в които някой изтъкнат мъдрец се е сетил, че единствената причина за съществуването на туристическите им обекти не е печалбата сама по себе си, а осигуряването на добра услуга за клиента. А това, на свой ред, е нещо, за което хората са склонни да си плащат.
Нещо повече, това е услуга, която си струва да подпомогнеш, ако въпросният бизнес го е закъсал.
Междувременно обаче всяко лято имаме възможност да се нагледаме на всевъзможни тарикатски изпълнения по морето - от такса стол, през задължителната диня, та до вече станалите толкова типични зверски надути цени.
"Всеки печели както може", ще кажат някои и ще бъдат прави. Въпросът обаче е, че щом ще печелиш както можеш и на цената на всичко, то тогава не трябва да мрънкаш толкова за държавна подкрепа.
Щом ще намесваме държавата в този сектор, значи същата тази държава се превръща в инвеститор, който има право да изисква определени неща (а печалбата си прибира накрая от данъците). Например нормални условия за почивка, липса на дребни шмекерии и т.н.
Цяло лято слушаме за огромните нужди на туристическия бранш. И е така. Това е важен за икономиката ни сектор, който има нужда от подкрепа. Но при намалена заетост сред персонала, намален ДДС, вдигнати цени на крайната услуга, целева държавна помощ и пр., някак не върви да играеш толкова на дребно. Когато го правиш, просто гониш клиентите си.
Туризмът, противно на очакванията, създадени тази година, е бизнес със свой пазар и пазарна логика. И в нея държавата може да те крепи само донякъде. А ако си гониш клиентите, може би просто не ставаш за тази работа.
И може би, само може би, не си заслужава държавата да хвърля парите на данъкоплатците си, за да ти спасява бизнеса.
