Преди седмица тръгнах да търся прахосмукачка онлайн, след като класическите мъжки ремонти на старата с помощта на изолирбанд не дадоха очаквания резултат. Прерових няколко сайта за електрически уреди, харесах прахосмукачка, поръчах. Вече няколко пъти вършея из апартамента и пея - за ужас на жената не като Фреди, за нейна радост - не по пола.
Въпреки че вече имам нова прахосмукачка, всеки сайт, който посетя, продължава да ме посреща с реклами на прахосмукачки. Втора няма да купя, ясно е. Единственият резултат от тези реклами би бил да съжаля за направения избор и дадените пари.
Но из необятния интернет все още се носи информация, че точно този двукрак наследник на маймуните се нуждае от средство за прахосмучене, поради което ме бомбардират с точно такива реклами. Нищо в интернет не е тайно - нито нуждите, нито желанията, нито интересите ни. А най-малкото личните ни данни.
Каквото е станало във Вегас - остава във Вегас, каквото е написано в Google - остава публично за цял живот.
Хубаво е да си спомним това, особено на 28 януари - Денят за защита на личните данни. Да, и такъв има, но няма какво да му честваме. Той е по-скоро мрачно напомняне за това, че онлайн всички сме голи. Понякога и буквално.
Доброволно се разголваме всеки път, когато светкавично натиснем бутона "I agree"/"Съгласен съм", без дори да прочетем с какво точно сме се съгласили.
Но защо се учудваме - живеем във време, в което подписваме дори договори на хартия, без да сме прочели дали в замяна на неограничен интернет не даряваме някой бъбрек на мобилен оператор. Какво тогава остава за вниманието ни в дигиталният свят - за мнозина просто една леснодостъпна илюзия, действията в която сякаш не могат да имат истински последствия в реалността.
Съгласни сме. Толкова. Искаме да ползваме приложението, да играем играта, да разглеждаме сайта тук и сега, на момента, това е наше рождено право, отговорности ли имаме - не ни говорете глупости! Дайте ни го тук и сега, който е балък да чете.
А с всеки прибързан клик на I Agree сваляме по една дигитална одежда. Име, имейл адрес, истински адрес, интереси, хобита, информация за любими хора, местоположението ни - често дори във всеки един момент - предоставяме на друг, а от другия - потенциално на всички, в случай, че тази информация не се съхранява и пази добре.
А има ли информация, която може да се опази изцяло?
Пробиви и течове на данни има дори от огромни технологични компании, сред които и любимата алтернативна реалност на човечеството Facebook, където всеки се чувства център на вселената, един Свръхразум с експертно мнение по всеки въпрос. Оставете настрана Cambridge Analytica - помните ли онзи случай, при който милиони пароли на потребители бяха съхранявани в чист текстов формат?*
Едва ли помните. Забравяме тези скандали. Те, незнайно защо, не са повод за притеснение. Не са належащ проблем тук и сега за индивида, а ако накарат някого да се замисли за това какво, колко и с кого споделя онлайн, това е мимолетен порив на мисълта, който отлита след един-два скрола из News Feed-a.
И преди ти, читателю, да възкликнеш "Имам различна парола във всеки сайт!" (за което поздравления!), замисли се за хората, с които комуникираш ежедневно. Тези с по-ниска онлайн култура и осъзнатост за рисковете онлайн.
"Лелята", която продава вестници в будката до офиса ти и по цял ден слага стикерчета под снимките на приятели и роднини; шофьорът от градския транспорт, който зяпа клипчета на смартфона си, вместо да гледа скучния и еднообразен път; хлапето, което сваля игра след игра на смартфона на майка си и дава какъв ли не достъп до устройството...
Не бива да се живее със заблудата, че щом ние внимаваме за данните си, същото правят и другите около нас. Включително близките ни.
Замислете се за всички онези app-ове във Facebook, които заместиха старите гледачки по улиците и за без пари (но в замяна на малко информация) ти предричат бъдещето за 5-10-200 години напред.
Кака Сийка вече знае, че скоро ще стане модел, после ще има 2 деца (макар вече да има 2 внучета), а към края на жизнения си път ще пилотира кораб на SpaceX до Марс (тя и книжка няма, ама карай). И се радва на това, струва ѝ се забавно. Радват се и създателите на приложението, получили достъп до снимките и останалите данни в профила ѝ.
Същото е и с app-овете. Защо му е на приложение за смартфон, което превръща светкавицата във фенерче, да праща sms-и? Светваш, а то праща sms на жена ти - "Твоят си свети в някакъв гардероб. Не съм приложение за гадаене на бъдещето, ама сигурно е по чуждо". Безумие. Ама иска ли да може да праща? Иска. Разрешават ли му повечето потребители? Разрешават.
Защото за да видиш какви разрешения изисква, за да го ползваш, трябва да натиснеш още веднъж на екрана, а това са дяволски много усилия. Тези 15 секунди четене могат да бъдат използвани за безцелно скролване из все по-скучния ти News Feed.
Голи сме онлайн, голи като новородени и хич не ни пука. Ексхибиционизмът е масов. Личните ни данни разкрачено чакат някой да ги забърше. Искаме да консумираме съдържание, искаме дигитална стока, а не се замисляме, че всъщност ние - като потенциални купувачи - реално сме тази дигитална стока.
Ей заради това има смисъл да има Ден на защита на личните данни. Всеки ден трябва да е такъв и да ни се напомня, че най-търсената стока е информацията, която ние доброволно сеем наляво-надясно.
Децата са тези, които е най-полезно да научим на едно-две неща за защитата на личните данни. Не на физическите ни притежания, а на онези, които така свободно раздаваме - от името до местоположението си.
Нещо повече, значението на личните данни и тяхната защита трябва дори да се преподава в училище. Но сериозно ли очакваме нашата образователна система, в която се оказва сложно за един учител да започне видеоразговор пред лаптоп, успешно да се вмъкне курс "Защо трябва да сме по-внимателни в интернет"?
Спомням си как в началните класове проформа ни обясняваха правилата за движение по пътищата. Ако разчитах на онези уроци, доста брони щях да съм забърсал. И до ден-днешен се впечатлявам да видя колоездач, който сигнализира с ръка за предстояща маневра. Едва ли го е научил в училище, казвам си. Същото ще е и с личните данни, макар незнанието там да не толкова пряко животозастрашаващо.
Децата все пак могат да възприемат нещо, стига някой да се опита да им обясни. За възрастните в активна възраст също има някаква надежда, особено за онези, които веднъж или два пъти се опарят - я от изпразнена банкова сметка, я от невероятно точно таргетирана реклама за нещо, което само си изричал на глас (В Русия съм, в Русия съм, драго смартфонче).
Късно може би е само за онези по-възрастни потребители, които наскоро са навлезли с трудности в дигиталния свят и сега дават на приложения във Facebook да предричат бъдещето им или да определят колко верен е брачният им партньор според зодията. За тях четенето на "ситния шрифт", често само на английски, е прекалено сложно. Те са онзи пазар за лични данни, където всичко е на тезгяха на разположение на искащия.
Ако сме малко по-умни, ние - следващите поколения - ще имаме поне по някоя друга дреха онлайн. Но може би трябва да сме реалисти.
---
* Повече за споменатия казус с Facebook, който вече не помним:
