Фиорд в Северна Норвегия през зимата. Колкото по-далеч са бреговете и по-близо е морето, толкова по-бурна става водата и по-силни вълните. След 2-3 часа пътуване с корабчето, когато вече и най-коравите са на път да се предадат пред симптомите на морската болест, най-накрая някой изкрещява: "Косатки!".
Всички забравяме за гаденето, някои забравят и якетата и шапките, и хукваме на палубата, за да заемам позиция с оптимална гледка към косатките.
Към тези великолепни бозайници, омагьосващи с танца си хищници, любопитни, уверени и умни. Скачат от водата, плуват в синхрон, показват гърбове и перки. Моментът е специален, животните са на няколко метра от нас и сме щастливци, че успяваме да видим истински диви косатки в естествената им среда сред величествената природа на Арктика.
Обаче не ги наблюдаваме, не се наслаждаваме на магията им, защото всички до един сме заети да ги снимаме.
Гледаме ги през екрана без да ги виждаме, опитвайки се да се крепим на клатещата се лодка в студения арктически вятър с една заета от телефона ръка.
Не косатките са важни, а кадрите с тях.
Животните се появяват и изчезват, после пак изплуват, и всеки път ги снимаме, вместо да ги гледаме. Отново и отново, защото трябва да направим оптималния клип, най-добрия кадър. Ненаситни сме за кадри, и да пуснеш телефона, за да наблюдаваш, е загуба на възможност, каквато след 3 секунди може и вече да нямаш.
След час-два, когато всички вече са напълно каталясали, корабът потегля към сушата. Вадим телефоните за ревизия на "лова", започваме да преглеждаме и редактираме, най-нетърпеливите бързат да качат резултата от снимковото сафари в социалните мрежи. Ранният залез, който ражда мастилено небе над искрящия сняг по планините край фиорда не вълнува никого...
Никой не съжалява, че не е видял истински косатките, не е усетил присъствието им, не се е докоснал до тях и не се е насладил на гледката на група изумителни животни в неописуемия декор на арктическия фиорд.
Напротив - всички са доволни и броят преживяването за успешно и удовлетворяващо, защото имат сувенир, нещо реално и материално - кадри.
Повечето от които едва ли ще погледнат отново след като ги сортират и качат по албуми и облаци.
Пътували сме дълго, буквално до края на света, имали сме късмета животните да се появят, повечето от нас едва ли ще се върнат изобщо по тези места, едва ли пак ще видят косатки и със сигурност няма да преживеят точно това плаване отново.
Но не си даваме сметка, че сме изпуснали момента от усилия да го запечатаме.
Или както казва Ранди Блайт от Lamb of God, макар и по повод концертите на групата му - прекомерното снимане съсипва изживяването.
Докато уж опитваш да създадеш спомен, запечатвайки събитието, ти всъщност го губиш. Не си там изцяло, не му се наслаждаваш, не го усещаш. Зает си с камерата.
Това важи за всякакви аспекти от живота ни, и най-вече за специалните моменти - все повече ги виждаме през екрана, планираме ги в снимки и видеа, изместваме самото изживяване към позата за него.
Може би най-абсурдната гледка е тази пред "Мона Лиза" в Лувъра - всички хора при картината са с гръб към нея, защото си правят селфи. Никой не гледа платното.
Въпросът дори не е само в социалните мрежи и надпреварата за цялата суета там. Много хора снимат на поразия и без да участват в нея, само за себе си. Например защото всички останали щракат.
Естествено, не става дума за някакъв средновековен пуризъм - най-нормалното нещо на света е да запечаташ момента със снимка. Само че някакси неусетно се оливаме. Снимката не е една, а 10, на едно и също нещо. И след 5 крачки пак вадиш телефона, а след 10 направо минаваш на видео, в което обясняваш какво снимаш.
Връщаш се от почивка с 400 снимки. Ако изобщо ги погледнеш, установяваш, че повечето не ти говорят нищо.
Но пък колкото повече ни харесва дадена гледка, толкова повече искаме да я отснемем, да я запечатаме и запазим. Стоим запленени пред сграда, залез или поляна и те толкова ни очароват, че 90% от времето, прекарано с тях, е за снимки под 10 различни ъгъла.
И така до следващата сграда, до изгрева или върха на планината - пак вадим телефона и пак не ги виждаме, улисани да документираме великолепието им.
И обратното - все по-малко ходим на почивка, за да си почиваме. Ходим, за да снимаме как си почиваме. И то на instagramable места, а да имаме и ние този кадър.
Още по-осакатяваща реалността е трансформацията при специалните моменти - предложения за брак, сватби, раждания, кръщенета и т.н.
Емоцията, импулсът и преживяването все по-често отстъпват за сметка на режисурата, грижата за светлината, ъгъла и детайлите за перфектната снимка. Булката се гласи половин ден не за да е красива за младоженеца, а за да изглежда добре на снимките. Бъдещата младоженка е разстроена от изненадата при предложението за брак, защото я снимат с неоправен маникюр.
Така неусетно започваме да събираме спомени в облак, а не в главите и сърцата си. Трупаме ги в гигабайти, а не в преживян и преработен през мозъка и емоциите опит.
И ставаме горди притежатели на кадри, каквито има половината свят, вместо на изживявания, които са само наши.
