Сутринта се събудих с песен на Джони Митчел в ушите. "Не са ли вървели нещата винаги така? Не знаеш какво имаш, преди то да си е отишло." С бунтовете, започнали в Тунис и запалили Египет, си отива цяла епоха от световното развитие. Епоха, в която богатите не мислеха защо са богати, а бедните не вярваха, че могат поне да опитат: следколониалната епоха. Кое беше мисловното джудже, обявило, че историята свършва през 1989 г.?
В Египет днес живеят 85 млн. души, или една четвърт от арабския свят. През Суецкия канал дневно преминават 1.5 млн. барела, или почти 2% от световната консумация на петрол. Египет е наистина голям и важен. Но не съдбата на местния диктатор или американските петролни интереси - там е заложено на карта бъдещето на Великия Запад.
Защото опасността за статуквото днес идва не толкова от дестабилизация в Египет, колкото от неудържимия стремеж към демокрация - тоест свобода и равенство на възможностите и пред закона - в целия подчинен, "развиващ се" свят. Западът се страхува от новата, действителна и масова, глобална демокрация.
Извратеният световен ред
Представете си колко смелост се е изисквала през 1834 г. от британските парламентаристи, които са постановили отхвърляне на робството и са изплатили (с помощта на Ротшилд) като компенсация на робовладелците огромната сума от 20 млн. лири стерлинги, равна на 40% от годишния бюджет на Империята.
Също и Гражданската война от 1861-1865 г., която е последната, водена на територията на САЩ, е насочена към премахване на робството. Такива са решенията, които направиха Запада силен: радикални, безпрецедентни, морално обусловени. Но тези решения и великите хора, които ги взеха, остават в миналото; новата политика на Запада е византийска.
На практика колониалният стремеж никога не е изоставял западното мислене. Едни от последните империалисти - италианците, дават може би най-нагледния пример. През 1895 г. те се опитват да излъжат Етиопската империя, християнска държава с поне 750 години история, сключвайки с Менелик II двуезичен "приятелски" договор. Само в текста на италиански е записано, че Етиопия става васал на Рим.
А какво, освен опит за създаване на нова колониална империя, конкурираща по размери САЩ и Великобритания, е германският Drang nach Osten? Идеологическият кошмар на Холокоста е имал напълно рационални демографски цели: да се разчисти територия за заселване на германски семейства на Изток.
"Разчисти" означава документирано изтребване на над 6 милиона души. И това се случи само преди 70 години!
Без да искам да скандализирам посланик Уорлик, съм убеден, че единствено на широките простори на западните щати дължим факта, че днес Вашингтон също не води политика за завоюване на жизнено пространство. Войните на САЩ днес са единствено за заемане на геостратегически точки и за "изпускане на клапата" на вътрешното политическо напрежение.
Силата е в силния, в него е и правото
У нас днес много се говори за жертвите на комунизма. Сталинизмът е зверски, сатанински режим. Но онзи, който хвърли двете бомби - бързайки, за да не обяви Япония междувременно капитулация, е президентът Труман. Това стана през август 1945 г., преди 66 години. А още толкова години по-рано белите хора приложиха системен геноцид към коренното американско население.
Силата е в силния, в него е и правото. Ужасното в случая е, че за оправдание на зверствата на Запада се използва параванът „борба за демокрация". Стремежът към демокрация: към просветен и благополучен народ, организиран според принципа на толерантността и ненасилието, беше мечта и цел в труда на над десет поколения европейски мислители, на справедливи крале и прозорливи политици.
Днес демокрацията се използва от политиците на Запада като претекст за сваляне на режими и налагане на търговски санкции. Както обясни Ноам Чомски, моралният ни позор лъсва още повече, когато аргументът "демокрация" се използва или не се използва според случая: ако трябва да се нападне, тогава се борим за налагане на демокрация по света. Ако пък е свързан с морално и икономическо неудобство - какво по-лесно от обявяването на "демокрацията" за ненужно скъпа романтика?
Петрол, демография, демагогия
Казват, че демокрацията е позволила на милиарди хора, които иначе щяха да измрат от глад, да живеят. Може отчасти и да е така. Но ако бъдем точни, съотношението между богати, бедни и гладуващи в света е относително стабилно през епохите. Нараства абсолютният брой на населението, но имущественото разслояване се запазва.
Това, което се променя, е, че богатите стават все по-богати: докато през 1980 г. средният доход на човек, попадащ в категорията на 0.1% най-богати граждани на САЩ, Великобритания и Франция е 20 пъти над средния за "долните 90%" от населението, през 2008 г. той го надхвърля 80 пъти. Същевременно доходите на хората по средата, дори в номинално изражение да са увеличени, се изяждат от инфлацията и в най-добрия случай остават константни.
Днес, в епохата на продуктовия избор, от който свят ти се завива, един милиард души гладуват. Е, добре, броят на недохранените по щастлива случайност през 2010 г. е спаднал до 925 милиона, 13.4% от световното население. Само малко по-висок, 17.4%, е делът на хората, които живеят в богатите държави на ОИСР. В света се произвежда достатъчно храна, за да се нахранят всички - и това е добре известно на ООН. Въпросът е, че богатият свят изхвърля твърде много на боклука.
Говорим за устойчиво развитие, за преодоляване на екологичната криза. Но как това да стане, щом на консумацията на развития свят се гледа като на основен макроикономически показател? Американците, които консумират 200 пъти повече от кенийците, са задължени да консумират, за да поддържат икономическия растеж. Призивът за намаляване на консумацията на високо политическо равнище е диверсия спрямо установения ред на "демокрацията".
И в този дух, за каква "дестабилизация на Египет" можем да говорим, когато 40% от населението живее с по-малко от 2 долара на ден? Може ли да бъде стабилно едно състояние на масова бедност, когато Египет е туристическа държава и е в непрекъснат досег с богатите туристи? Особено във времето на Интернет?
Знак е, че протестът на египтяните беше организиран в социалната мрежа Facebook. Това е протест не само на гладни - а на млади хора. 52% от жителите на Египет са на възраст под 25 години, а както предупреди още Самуел Хънтингтън, от държави с много млади хора могат да се очакват всякакви поразии. Президентът Хосни Мубарак е на 83 години. Любителите на сравненията лесно ще направят връзката: един голям, млад, бунтуващ се свят на грамотни хора се изправя срещу самотен, стар, вече грохнал, но вкопчил се във властта режим на разпределение, настояващ богатството да остнане в богатите, а бедността в бедните.
Петролът формира 15% от обема на световната търговия; през следващите 20 години 90% от производството на въглеводородни горива ще идва от развиващите се страни /включително Русия/. В тези страни - с голямото изключение на Бразилия - царуват авторитарни режими. Населението тъне в бедност, докато богатата върхушка осигурява безпроблемното източване на природните ресурси.
А сега си представете един свят, в който основните производители на петрол се управляват не от крале и пожизнени президенти, а от правителства, действително избирани с народен вот.
Представете си колко сложно е един подобен свят да се държи в днешното състояние на подчинение на Запада. Готови ли са с план за действие за тази ситуация военните в Лондон и Вашингтон? Американските военни сили в Египет твърдят, че са били изненадани. Очевидно спойката в размер 1.5 млрд. долара между Барак и Мубарак, според находчивата шега на The Economist, е изглеждала непоколебима.
Сътресенията на петролните пазари, разбудени от протестите в Египет, могат да доведат до много широки последици, сред тях и засилване привлекателност на зелената енергия. Световната екологична организация WWF изчисли, че са нужни годишни инвестиции от 3500 млрд. долара, за да бъдат петролът и газът окончателно зачеркнати като източник на енергия за човечеството към 2050 г. Сумата е огромна, но не е непостижима.
Ако действително в обозримо бъдеще природните енергийни залежи спрат да носят приходи, с какво ли ще се изхранва тогава населението в арабските изоставащи държави? Бедният Египет, макар и да не е световен производител на петрол, днес има възможност да субсидира хляба за 55 млн. свои граждани, така че с равностойността на 25 стотинки се купуват 20 традиционни питки. Подобна "социалистическа" политика, на която се крепеше режимът на Мубарак, определено в скоро време няма да е възможна.
Няма ли тогава египтяните да разберат, че са загубили нещо, което не са знаели, че притежават? Дори да е така, режим, който се крепи на масови подаяния, стои на глинени крака.
Но това не е всичко, защото египетският режим е пряко следствие от колониалния режим, уж премахнат през втората половина на XX век. Така нареченият демократичен режим - ето това е колосът на глинени крака и той ще рухне. Въпросът е да не се опираме на него, когато това стане.
20 години по-рано
Тъй като някои от изброените неща не са твърде удобни, водещите западни медии не пишат за тях в такава дълбочина, с каквато например разглеждат сигурността на петролните доставки. Съответно и родното журналистическо перо се затруднява в коя мастилница да се топне. Но макар и с половин уста и хиляда уговорки, вече се признава: в арабския свят се случва същото или поне нещо много подобно на онова, което светът видя през 1990 г. в Източна Европа.
Не е ли време да направим малка равносметка на нашата демокрация - от позицията на фактите, а не на идеологията? Промишленото производство в България за първите пет години на прехода се срина с 60% и едва сега се възстановява на равнищата от 1990 г. Това, разбира се, не трябва да се разглежда само в негативен план. Например, това е една от причините за по-малкото емисии вредни вещества в околната среда. И туризмът ни привлича повече гости през последните години.
Но възможностите, които имахме за развитие на зелена икономика като пионери в региона и в първите световни редици, бяха с лека ръка пропиляни, тъй като правата на собственост у нас много трудно се налагаха.
Това нашето не беше и все още само отчасти е демокрация. Частната инициатива и самоизява, в които се изразява управлението на народа, незабавно отстъпиха пред силата на парите. Още повече, че идеологически и практически слабите лица на прехода не бяха и не искаха да се запознаят с десетилетния опит на Западните, включително американски учени, за изкуството на държавното управление в условията на свобода.
За да стигнем до наложена отвън финансова стабилност преминахме през групов фалит на новите банки и безотговорни правителствени разходи, довели до невиждана и във войните девалвация на националната валута. Системата, която наричахме демокрация, се оказа хаплива. Изпаднахме в демографска и културна криза.
Е, свобода на словото отчасти има. Дори само за това, заслужаваше си да отхвърлим оковите на тоталитаризма. Но както и по-рано, водещо остава човешкото желание за информация и истина; ако не потърсиш истината старателно, новините в 20 часа по телевизията няма да ти я поднесат със салатата и ракията.
Защо тогава да се лее кръв за демокрация
Така че египтяните, млади хора с огромен ентусиазъм, трябва да знаят, че по пътя, по който са тръгнали, ги очакват много хищници от пустинята. Западните банки побързаха да изчислят колко милиона губи страната заради протестите срещу режима. Дали и арабското общество, толкова различно от нашето, ще възприеме "демокрацията" като система, в която решаваща дума в крайна сметка имат парите, каквато и свобода на словото да има наоколо?
Ако е така, историята е доказала (през XX век с режимите на Франко, Салазар, гръцките полковници, военното чудо на Хитлер, индустриалният възход на СССР при Сталин), че строгите тоталитарни, военизирани режими, постигат в първите десетилетия икономически чудеса.
Защо тогава да се лее кръв за демокрация - не може ли САЩ просто да постави нов, по-млад и активен диктатор в Кайро? Впрочем днес египтяните отговарят пред камерите на западните журналисти: Аз съм горд, че съм тук, на площада. Изглежда още е рано да се повдигат подобни въпроси.
Изводът от всичко това, уважаеми читатели, е следният: в модерното информационно общество, дори в най-далечните краища на Земята (а Египет, център на толкова древна цивилизация, все пак не е глуха провинция), груб тоталитаризъм е вече невъзможен. Обогатяващият Запада режим на автокрации в точките, важни в суровинно и транспортно отношение, е обречен да рухне.
Ще се формират нови политически системи. И ако избликът на желание за свобода в Близкия Изток и този път бъде потушен, след две години балонът ще се надуе на друго парещо място.
Заедно с това, режимът на Запада, режимът в който живеем и ние в България, ще среща все по-голяма трудност да се показва като демократичен. Затова в политическа употреба ще влязат нови и все по-хитри манипулации. Ще бъдат открити нови врагове и нови масови наркотици. Днес египтяните се движат по добър път, утре ние да му мислим.
Ще владеят ли Вашингтон и Лондон света и ресурсите му, както досега, ако в днес клиентските им страни се наложи режим, който уж искаха - и не успяха - да наложат с бомби и куршуми в Ирак и Афганистан?
В тези дни лъсва позорната притворност на Западния режим. Липсата на демокрация беше най-страшното обвинение за порочно управление на една държава. Днес арабските страни искат демокрация. Може ли да има по-чиста демокрация от тяхната? Народът, воден от най-младите и образованите си членове, се вдига срещу инерцията, корупцията, бедността и непотизма.
Заключение
Населението в развития свят е получило свободи. Къде повече, къде по-малко, то има някакво влияние върху поведението на политиците. Но управлението на държавата във външен план остава точно толкова недемократично, колкото е било винаги.
Атомната бомба засега се оказва спасител на човечеството, както мислеха някои от създателите й. Ако нямаше Бомба, светът щеше да е навлязъл в големи конфликти.
