Най-бедната страна в Европейския съюз. За европейците България предлага евтин алкохол, храна и секс услуги. Чудесно място да се забавляваш и твърде лошо, ако си инвеститор. Така ли е наистина?
Първо, трябва да дефинираме какво е бедност. Да си беден не е диагноза, нито призвание, но при определени условия може да бъде и двете.
Бедността не се изразява в липса на покупателна способност, както си мислят повечето хора.
Бедността е относителна, както и богатството. В някои среди, да не можеш да си купиш нова спортна кола е признак на бедност, в други - същото е да не можеш да си купиш хляб. Да си беден в Люксембург и в Северна Корея са две съвсем различни неща.
И тъй като бедността е относителна, то тя трябва да се разглежда в контекста на неравенството. България не е просто страната с най-ниски средни доходи в ЕС, а икономиката с най-добре изразено неравенство. По последни данни на Евростат стойността на коефициента Джини, който показва разпределението на благата в обществото, за България е 0.354. Това е най-високата стойност в целия ЕС.
Коефициентът почва да расте бързо от 2005 г., отразявайки подобряването на икономическата конюнктура в страната и факта, че част от населението е много по-облагодетелствана при разпределението на увеличаващите се блага.
В същото време над 40% от българите се определят от статистиката като бедни или заплашени от бедност. Най-бедните 20% от населението имат 6.6 пъти по-ниски доходи от най-богатите 20% и тази разлика постоянно расте през годините.
Тъй като линията на бедност общо за страната e 285.92 лв. средно месечно на лице от домакинство, а под нея са 21% от българите, то богатите всъщност не са толкова богати.
Реално огромна част от благосъстоянието е съсредоточена в много малък кръг от хора, чиито брой е статистически пренебрежим.
И така - лошо ли е да си беден в страната на бедняците?
Ужасно е. Или по-скоро непростимо. За хората в България бедността е диагноза, а за определени части от населението, като ромския етнос, се е превърнала в призвание.
Когато всички са бедни, щедростта и състраданието са дефицитни и това е напълно разбираемо, дори логично. Няма как бедният да помогне на друг беден да се измъкне от бедността.
В същото време бедността има една забележителна характеристика. Тя репродуцира себе си. Децата на бедните рядко стават богати. Ниските доходи водят до икономии от потреблението. Бедните получават по-лошо образование. Съответно си намират по-нископлатена работа и добавят по-малка стойност към икономиката.
Така страна, в която бедните са мнозинство, има и бедна икономика, неспособна да привлича качествени инвестиции.
Вие лично бихте ли дали пари назаем на някой бедняк? Същото важи и за инвеститорите.
След 2005 г. сумата на общия разполагаем доход за българите нарасна бързо и доведе до формирането на средна класа от западен тип. Т.е домакинства, чиито доходи, претеглени през покупателната способност, са сравними със средните в развитите страни.
Това са хора с висше образование, работещи в някой от големите градове и с възнаграждения, надхвърлящи 4-5 пъти прага на бедността. Средната класа в България е съвсем реална, макар и сравнително малобройна. Тя включва около 20% от населението на страната, които могат да си позволят да потребяват и да спестяват.
Голяма част от българите обаче остават зависими от социалните трансфери. По данни на НСИ, относителният дял на бедните преди получаването на помощи и пенсии от държавата е 41.8%.
Тук се сблъскваме с друг парадокс. В тази ситуация е съвсем логично, че социалните системи са насочени най-вече към бедните. Това важи с особена сила за образованието и здравеопазването.
Фокусът и на двете системи е насочен към осигуряването на масов достъп на ниска цена. В здравеопазването това не е непременно недостатък. В страни като САЩ или Англия здравните услуги са многократно филтрирани, за да се намалят разходите. Ето защо за по-бедните е изключително трудно да получат достъп до качествена здравна помощ.
Да, наистина, качеството на болничните и стоматологичните услуги е по-високо, както и доходите на лекарите.
Но в България е много по-лесно за болния да стигне до лечение в болница, при това без да разори себе си и семейството си. А медицинските стандарти правят здравните услуги достатъчно добри или направо отлични, ако ги претеглим през цените им.
Не е случайно, че България е страната в ЕС с най-много болници на глава от населението.
Основният проблем на системата е демографски. От една страна населението застарява, с което расте и нуждата от здравни услуги. От друга, това важи и за медицинския персонал.
Според ново изследване на фондация "Отворено общество" средната възраст на лекарското съсловие в България е 52 години, като делът на практикуващите лекари в пенсионна и следпенсионна възраст расте. За сметка на това бързо намалява броят на младите медици, тъй като много от тях предпочитат да емигрират в Западна Европа, където ще си гарантират по-високи доходи и по-добри условия на труд.
В образованието контролът е много по-слаб, съответно качеството на услугите е по-ниско.
И тъй като основната цел на системата е да се осигури масов достъп, то тя има сериозни проблеми в това да интегрира населението и да дава умения и знания за работа.
Мнозинството от бедните в България, като изключим пенсионерите, са хора с основно и средно образование. Много от тях губят в конкуренцията за по-ниско платени работни места от висшисти, най-вече с хуманитарен профил.
На практика, с изключение на няколко специалности, в които има висок праг за влизане, като медицина, ИТ и софтуерно инженерство и т.н. системата на висше образование цели да привлича и да гарантира завършването на по-голям брой студенти, а не да предостави качествена услуга. За това допринася най-вече държавното субсидиране, което дава пари за брой учащи се. Резултатът е, че много висшисти впоследствие заемат работни места, които при други условия биха получили хора с по-ниско образование.
По същия начин стоят нещата и със средните училища, където, с изключение на няколко елитни гимназии, качеството не е от първостепенна важност.
Нов анализ на Световната банка показва, че основната причина за изоставането на България от останалата част на Европа е неравенството, което образователната система не само не намалява, а дори възпроизвежда.
Образователното неравенство сред българските ученици е най-високо от всички 65 държави, участващи в изследването PISA.
Резултатите на българските ученици, които учат в големите градове, са средно с 90 точки по-високи, което се равнява на повече от две години учене. Още по-фрапиращи са разликите между различните етноси.
Лошото образование води не просто до по-трудно намиране на работа, а до невъзможност за интегриране в обществото. То създава работна ръка за сивата икономика, генерира престъпност и предизвиква оскотяване на цели маргинални групи от населението. Така бедността и неравенството се възпроизвеждат етнически и регионално.
Кой печели от репродуцирането на бедността?
Да се приеме, че това е процес, които е случаен и всички губят от него, е самозалъгване. Бедността може да се пребори с решителни реформи за подобряване на образованието и намаляване на неравенството. Но такива в България не се правят.
Има няколко групи в обществото, които печелят от бедността на населението. Това са политиците, част от бизнеса и организираната престъпност.
Бедните формират работната сила в сивата икономика. В същото време малките заплати приличат инвестиции в трудоемки производства с ниска добавена стойност. Този тип бизнес обаче допринася твърде слабо за развитието на икономиката.
Индустриите произвеждащи стоки и услуги с висока добавена стойност се нуждаят не толкова от евтина, колкото от квалифицирана работна ръка, предвидимост и достъп до пазари. Като страна-членка на ЕС и съответно на общия европейски пазар, България отговаря на последното от тези условия. За жалост страната ни се проваля в първите две.
Но може би най-значимата причина за целенасоченото репродуциране на бедността е, че бедните и необразовани избиратели са много по-лесни за контролиране и манипулиране. Факт, от който всички политически партии в страната се възползват в по-голяма или по-малка степен.
Гласовете на средната класа не могат да бъдат купени нито с обещания за увеличаване на социалните плащания, нито с малки суми пари в брой. Нещо повече, хората които имат някаква материална сигурност и спестявания, т.е. се радват на известна и икономическа независимост, са по-склонни към критично мислене и към протести в защита на правата и вижданията си.
Ето защо, докато начинът на правене на политика не се промени, България ще продължава да бъде най-бедната страна в ЕС.
