Урок за комарджии и отчаяни политици: Да знаеш кога да отпишеш загубите

Представете си следната ситуация: млякото вкъщи е на привършване и решавате да излезете до магазина, за да презаредите. По средата на пътя обаче се сещате, че точно този супермаркет не работи в неделя следобед. Наблизо няма денонощни обекти за хранителни стоки. И все пак - изгубили сте десетина минути в ходене в онази посока. Бихте ли довършили разходката докрай? До вратите на затворения магазин?

Освен ако не изпитвате отчаяна нужда от раздвижване - подобно решение би било напълно лишено от смисъл.

Странното е, че този парадоксален когнитивен модел е широко разпространен в ситуации, в които се налага да вземем важни финансови решения. В много от случаите - залогът е изключително висок.

Всеки комарджия познава тази дилема. Нарича се "гонене на загубата" - т.е. постоянният стремеж да залагаш все повече и повече в опит да си възвърнеш изгубените пари. Икономистите също имат термин за това състояние - илюзията за потъналите разходи. А тя е повсеместна.

Случвало ли ви се е да отидете на кино и да изгледате до края даден филм, който сте намразили на 10-та минута от началото на прожекцията? Случвало ли ви се е да следите с досада поредния сезон на ТВ-сериал, който някога ви е харесвал, но сега вече не отговаря на критериите ви за качество?

По същата логика си казвате "Пръснах толкова пари за ремонт на стария си автомобил. Сега вече не мога да го дам за скрап, вместо това ще подменя и скапаната му скоростна кутия". Същата логика важи и за онези хора, които предпочитат да запазят проваления си брак само защото "не може цялото това време да е пропиляно напразно".

Връзката между тези разнообразни примери е склонността да пилеем ценни ресурси (време, пари) за нещо лошо, вредно, ненужно и неприятно, с надеждата, че някой ден всичко ще се поправи - макар да нямаме никакво основание да вярваме в това.

Хората мразят да отписват загубите си. Много по-склонни са да продължават да губят парите и времето си в начинание, което върви към провал, вместо да сложат точка и да се откажат.

Движещата сила зад този феномен е оптимизмът ("няма как да стане по-зле") и страхът от провала.

Когато "гоненето на загубата" се прехвърли в работен режим, последиците от отчаяното вкопчване в невъзвратимите разходи може да бъдат катастрофални. За някои по-малки фирми такъв казус може да се окаже въпросът дали да уволнят видимо некадърен работник, в чиято подготовка са вложени месеци усилен труд.

Същият дух обаче кара хората да се впускат в напълно нелогични, но за сметка на това огромни инвестиции. Мисленето, водено единствено от надеждата за евентуални бъдещи придобивки, може да доведе до неглижиране на фактора с невъзвратимите вече похарчени средства.

В книгата си "Мисленето, бързо и бавно" нобеловият лауреат Даниел Канеман обяснява защо фирмите търсят нов мениджмънт или назначават консултанти, когато виждат, че проектът им се проваля.

Не защото новите са задължително по-компетентни от старите мениджъри, казва той - а защити новопристигналите не носят "политическия багаж" на старите и свързаното с него нежелание да отпишат окончателно загубите, които са натрупали с грешните си решения.

Както комарджиите гонят загубите си на масата за покер, хората в капана на "потъналите разходи" се преструват, че държат козовете в ръката си до последно.

На практика, в политиката има много по-малко инструменти за проверки и баланси, когато става дума за мащабни проекти, вървящи към постепенен и необратим провал. Определено не помага и фактът, че общественото мнение е склонно да окачестви като "проява на слабост" всяко решение, което направи обратен завой по вече започната (макар и обречена) политика.

На глобално ниво има десетки примери, които доказват тази хипотеза (достатъчно е да си припомним мотивите за удължаване на агонията около проекта АЕЦ "Белене", б.р.). Публичните инфраструктурни проекти са известни с това, че често надвишават определения бюджет. Строителството на високоскоростна жп-линия във Великобритания например е надплатено с 50 милиарда паунда, а разходите по изграждането й продължават.

Япония също има скъпоструваща зависимост към харченето за инфраструктура. Това е една от причините, поради които страната е обременена с най-високото ниво на държавен дълг в света. Много от проектите показват твърде ниска финансова възвращаемост, а има и множество "мостове в нищото" - в буквален и преносен смисъл.

В САЩ - политиката за "война срещу дрогата" увеличава броя на затворниците, което води и до създаването на безпрецедентно голяма мрежа от институции за изтърпяване на наказанието. Въпреки изобилието от доказателства, че борбата срещу доставчиците на наркотици не помага особено срещу злоупотребата с дрога, законодателите така и не успяват да се мотивират за прекратяване на тази система.

Илюзията за потъналите разходи провокира грешни решения, струващи милиарди и трилиони долари, но засяга и личните финанси. Хората често харчат спестяванията си за ремонт и поддръжка на жилищни имоти, които вече нямат никаква стойност.

Този начин на мислене има огромно значение както на микро-, така и на макроикоомическо ниво. Как може да бъдат избегнати тези капани?

Всички хора са податливи на предразсъдъци по отношение на финансите си, но те могат да бъдат разсеяни поне частично, ако човек направи крачка назад и анализира какви са алтернативите.

Психолозите съветват винаги да се питаме: "Какво ще спечеля и какво ще загубя, ако се придържам към досегашния план? Какво ще спечеля и какво ще загубя, ако променя поведението си?".

Ако се колебаете за правилния избор, припомнете си цялата верига от решения, която ви е довела до настоящото положение. Разграничете фактите от спекулациите, постарайте се да оцените реалната ситуация.

"Ако сега можех да избирам, щях ли да взема същото решение? Ако не - защо не?"

Идеята е семпла, но може да има глобално приложение. А и всичко се свежда до първия урок на хазарта - всеки добър картоиграч знае точно кога да се откаже.

Новините

Най-четените