Мануте Бол е един от двамата най-високи играчи в историята на НБА. В игровите си години се извисява на седем фута и седем инча над земята. Или иначе казано - 231 сантиметра.
За разлика от румънския център, Георге Мурешан, чиято височина се дължи на нарушение на функциите на хипофизната жлеза, растежът на Бол е естествено явление. По произход е от суданското племе динка, чиито потомци се смятат за едни от най-високите в Африка.
Бол прекара девет години в НБА и все още държи уникално статистическо постижение: по време на кариерата си той има повече чадъри, отколкото отбелязани точки.
След оттеглянето си от спорта Мануте похарчи всичките си пари от баскетбол и реклама, за да помогне на родния Судан. По време на дългите си пътувания из страната, за да агитира за Народната освободителна армия, се разболя от смъртоносна болест на кожата. Почина в средата на юни 2010-а, а житейският му път беше забележителен.
Да започнем от самото начало...
Всеки уважаващ себе си африканец трябва да има история за убийството на лъв. Мануте Бол има няколко такива. Едната версия е разказана от самия него, а другите - от многобройните му роднини. Според неговата животното нападнало повереното му стадо: тийнейджърът го проследил, изчакал лъвът да заспи, хвърлил копие към него и избягал встрани, за да гледа от разстояние какво ще се случи след това. Оглушителен рев, предсмъртна агония и царят на джунглата се строполил безжизнено.
Мнозина вярваха, че това е истина, но не и Чарлз Баркли.
"Пич, погледни се, бе, не би могъл да убиеш лъв. Вероятно е бил стар и вече мъртъв, когато си го намерил", заяви той. "Скрий се някъде, Чарлз Баркли", отвърна му Бол преди години. Историите на роднините на Мануте са още по-гръмки, но няма да ги разказваме.
Много африканци са играли и играят в НБА, но повечето са израснали в големите градове на Нигерия, Камерун, Сенегал и др. Мануте е роден в село на границата на съвременния Южен Судан до едно от най-големите блата на планетата. Не може да чете и да пише и помага на близките си като пасе добитъка. Влюбен е в местно момиче, но семейството му било много бедно и не можело да предложи 50 крави, колкото струвала девойката, за да му стане жена. Така момичето се омъжило за друг.
Като дете Бол бяга от дома си два пъти - първо на осем, а после и на 12, но и двата пъти се завръща при родителите си. След навършването на пълнолетие (което ще разберте е доста условно) се мести в регионалния център, град Уау, където започва да играе баскетбол във военен отбор. Ръстът му от 220 см обаче е не само огромна атракция и обект на интерес от страна на останалите, но и причина за много подигравки с бедното селско момче. На игрището е доста нескопосан, а стрелбата му е трагична.
Височината му обаче му дава огромно предимство и след няколко години поема за столицата Хартум, за да се включи в националния отбор на Судан.
Наставник на тима е американецът Дон Фили, който току-що е изгонен от Университет "Феърли Дикинсън" заради "постъпки, които са несъвместими с ценностите на учебното заведение". В Бол той вижда не само бъдеща звезда в Щатите, но и шанс да започне работа в Университета на Кливланд като помощник треньор, водейки им африканския гигант. Той няма документи, а Фили иска да го изкара възможно най-млад и през юни 1982-ра го провъзгласявят за 20-годишен. На следващата година тръгват за Америка.
Баща му обаче е твърдо против. "Един динка трябва да живее в Судан", казвал му той, но нямало как да го спре. Починал след няколко години все още възмутен от "странностите" на сина си.
В първите си години в Щатите Бол се чувства много самотен и мечтае да доведе приятелката си от родното място. Осигурява подслон на всички свои съплеменници, стигнали до Съединените щати, и е измъчван от вина, че е напуснал Судан. Постепенно обаче свиква.
Мануте Бол се различава от другите гиганти на НБА - стойката му е изправена и естествена. Абсурдността на физиката му се дължи на произхода му, тъй като динките са изключително високи. Той винаги е твърдял, че дядо му е бил по-висок и от него - 239 сантиметра.
Когато треньорът Фили се обажда на познатите си в баскетболните среди и и им казва, че води 231-сантиметров играч, всички се опитват да му помогнат да му намерят отбор.
Но обстоятелствата не са в негова помощ: суданецът няма нито образование, нито документи.
Идеята с Университета в Кливланд пропада. Бол не знае и думичка на английски, а NCAA (колежанската асоциация) предупреждва, че опитите да се вземе африканеца и финансовата помощ към него нарушават правилата.
Тогава Фили се обажда на ЛА Клипърс, а за да види гиганта, идва лично треньорът Джим Лайнъм.
"Всички се интересуваха от паспорта му. В него пишеше, че е на 19 години и че е висок 160 см. Попитах го защо има такава разлика с истината, а Бол отговори, че когато суданските чиновници са мерили ръста му, той е бил седнал", спомня си Лайнъм.
Клипърс иска да го вземе, но заради административни проблеми не получава правото да картотекира африканеца.
Така Бол се озовава в Университета на Бриджпорт във втората дивизия на NCAA, където е трудно да бъде забелязан. Но новобранецът се адаптира много бързо. Става всеобщ любимец заради човешките си качества и силната си игра, която помага на тима да стигне до плейофите.
Посещаемостта на мачовете на Бриджпорт се покачва значително, а статистиките на суданеца са страхотни: 22,5 точки, 13,5 борби и 15 чадъра средно на мач.
NCAA обаче се намесва и отново започва да рови случая на африканеца, който знае английски колкото да си поръча пица. Историята му обаче убеждава Асоциацията да направи компромис. В Судан вече се води война, а Мануте казва, че се нуждае от пари, за да помогне на семейството си. Играе още десетина мача за университета, след което е взет от Чикаго Булс.
Феновете го приемат доста скептично, а треньорът на Далас Дик Мота казва, че когато Бол се изправи срещу по-мощен съперник от НБА, ще бъде "смазан като муха". Не е далеч от истината, тъй като със своите 231 см ръст Мануте тежи само 85 килограма. По този повод Уди Алън казва: "Бол е толкова слаб, че отборът му спестява пари от пътувания - те просто го изпращат по факса от град в град."
Бол обаче започва силно и първият му сезон е най-силният в 9-годишната му кариера в Асоциацията.
Разбира се, в атака нещата не му спорят. Не може да се справи и при най-елементарните комбинации. Висок е, но твърде лек и е лесна плячка за физически по-здравите от него съперници. Но пък има предимството да не получава контузии и не пропуска нито един двубой заради травма. Бол се отличава с най-много чадъри и влиза в топ 20 на най-добрите гардове.
Изпъква и като страхотен биткаджия. Роднините му разказват, че от малък си падал по юмручното право. Когато напуснал родното село и някой му се подигравал за външния въд, хващал най-близкия предмет до него - я камък, я пръчка - и започвал саморазправа.
В Хартум пък се бие редовно, когато чуе думата "абд" - презрително название на черните. Това се случваше навсякъде: в автобуси, киносалони и пазари. Веднъж като зрител на хандбален мач треснал в главата някаква леличка със стол.
В НБА научиха бързо за тези негови подвизи. В един мач с Чикаго се сби с целия отбор на "биковете" и нокаутира Джауан Олдъм (Джордан тогава беше контузен).
Бол игра няколко години за основните неудачници от онази епоха - бледия Вашингтон, наивния Голдън Стейт и невзрачния Филаделфия. Максимумът му бе средно 3,9 точки на мач в Уориръс, както и 5 чадъра в състава на Булетс. Малко, но от сърце...
Кариерата му определиха два мънички, но емблематични момента.
На първо място изумителните четири последователни чадъра в една атака на Орландо като играч на Филаделфия. Неслучайно Бол е единственият играч в историята на НБА с повече блокове, отколкото отбелязани точки.
Вторият епизод бе резултат от общуването и химията му с Дон Нелсън.
Треньорът на Голдън Стейт считаше, че Бол е използван неправилно и му позволяваше да не влиза в подкошието, а да остане на дъгата и да стреля от тройката. И тогава 231-сантиметровият център започна да демонстрира своя катапулт. Вярно, беше само за един мач, но срещу Финикс вкара шест тройки от осем опита.
Така, без да блести особено на фона на другите големи звезди в НБА, Мануте се превърна в сензация. Написаха дори песен за него, а въпреки че имаше и други гиганти, като Георге Мурешан, Шон Брадли, Чък Невит, Марк Итън, Рик Смитс и Ралф Сампсън, никой не предизвикваше подобно внимание с външния си вид.
Бол стана любимец и на медиите, а в залите феновете полудяваха и крещяха: "Стреляй!" всеки път, когато топката попаднеше в ръцете му. Радваше се на внимание и от нежния пол, но мечтаеше за момичетата от родното си село. "Имам нужда от съпруга, която е домакиня и върти къщата. Американките не са подходящи", казваше Бол. Но след седем години в Щатите, най-после му провървя. Отне му много време и 80 крави, за да намери любимата на живота си.
В края на 80-те бе арестуван на два пъти за шофиране в нетрезво състояние: веднъж се сдърпа с полицаите, а втория път - отказа да надуее дрегера и да направи стойка "везна". Каза, че Бог не му е дал два крака, за да стои на един. "Мануте все още не разбира как е устроено нашето общество - оправда го генералният мениджър на Булетс. - Той не разбира нашите правила. Не забравяйте, че дойде при нас от общество, в което се живее ден за ден и да се събудиш жив на следващия е истинско щастие. Важни за нас неща му се струват смешни."
Наистина приоритетите му бяха различни.
"Тренер, каза той веднъж на Дон Нелсън - днес трябва да приключим тренировката по-рано." "Защо?", попита го треньорът. "Ами, защото ще идва човек да ми връзва кабелната."
Бол не обичаше сутрините. Всяка вечер удряше по няколко бири и предпочиташе да се излежава. А и знаеше какво ще бъде, когато отиде на тренировката. "Как е в облаците, какво е времето?", питаха го съотборниците му, а той махваше с ръка и казваше: "Глупави американци".
Но винаги се забавляваше и показваше невероятна сърдечност към феновете. Имаше подход и предразполагаше всички, с които общуваше.
Най-добрите му приятели в лигата бяха Крис Мълин и Чарлз Баркли, но го уважаваха всички. Е, може би, без нокаутирания от него Олдъм.
Но в началото на 90-те формата му във Филаделфия започна да се срива от сезон на сезон. Ясно беше, че най-добрите му дни при Извънземните са зад него.
По паспорт беше само на 30, но в действителност можеше да е и на 40. Ставаше все по-бавен и уморен, но остана в САЩ до 1996-а, след което игра малко в Италия. Но накрая беше принуден да се откаже, след като чу не много характерната за света на баскетбола диагноза - ревматизъм.
Бол винаги повтаряше, че причината да стане баскетболист е бил огромният му късмет да расте в Судан през 70-те и началото на 80-те години - единственият период в историята на страната през втората половина на 20 век, в който тя не е засегната от Гражданска война.
С толкова беден произход той не знаеше какво да прави с парите си. Често висеше по казина и губеше с хиляди.
Отвори ресторант и го повери на приятели, които го окрадоха. Плащаше сметките на съотборниците си по заведенията и с лека ръка раздаваше пари на многобройните си роднини.
Но в главата му винаги се въртеше една натрапчива мисъл: "Ако си бях в Судан, щях да гладувам с народа си. В Америка се храня и спя добре, но когато се събудя сутрин и си пусна телевизора, се чувствам ужасно. Не мога да направя нищо. Около 70 процента от моите хора са бездомни. Те няма къде да отидат."
В края на 80-те Мануте започна главното приключение на живота си. Джон Гаранг, водачът на Народната освободителна армия на Судан, дойде при него за среща. Проповедник, политик и добър оратор, той убеди Бол да се включи в борбата за свобода на независим Судан. В следващите години Гаранг постоянно посещаваше Мануте и провеждаше тайни срещи с другите лидери, с които обсъждат тактически и стратегически въпроси, а с финансовата поддръжка на баскетболиста помагаше на бежанците в лагерите.
В крайна сметка Бол дари над 3,5 милиона долара на Освободителната армия и остана без пукнат цент.
В края на 90-те той продаде жилищата си в Калифорния и Мериленд и се върна в Хартум, а последните 10 години от живота му са като хроника на фантастичната сила на патриотизма.
Истинските причини за завръщането му не са известни. Беше дарил почти всичките си пари и се бе разделил с първата си жена. Мащехата му катастрофира тежко и той трябваше да се погрижи за сестра си, която живееше в Хартум. Освен това войната бе спряла за кратко и той беше предложен за поста министър на спорта в коалиционното правителство.
Бързо стана ясно, че примирието е само временно. Арабските лидери поискаха от Бол да приеме исляма. Когато той отказа, го обвиниха, че е американски шпионин и му бе отнет паспортът. Къщата му пък бе денонощно наблюдавана. Последното обаче беше излишно: в по-голямата част от времето той лежеше неподвижно, измъчван от ревматизма. Не му бяха останали пари за лечение.
Помогнаха му стари приятели, а със сумата Бол подкупи когото трябва и си върна паспорта. След това бе разработен сложен план за бягство - той пристига на летището минути преди полета - билетът му бе купен от Лондон. Операцията обаче се провали.
Въпреки всички трикове, Мануте беше задържан. Все пак властите решиха да го пуснат, за да избегнат международен скандал.
Шест месеца по-късно той се завърна в Америка от Египет със статут на религиозен бежанец. И това, което се случи по-нататък, срути спомена за цялата му баскетболна кариера, неговата уникалност и популярност.
Бол имаше нужда от пари за фонда за подпомагане на суданските бежанци и участва в абсурден боксов мач с бившия защитник от НФЛ Уилям Пери. Каква пародия и фрийкшоу беше това може да се определи от факта, че вместо Бол на ринга трябваше да излезе Денис Родман, но дори и Глиста отказа да участва в този фарс.
Въпреки ревматизма, Бол не остави на противника си никакъв шанс.
След това сключи договор с нискоразреден хокеен отбор и опита се да стане жокей, но когато се качеше на коня, краката му се влачеха по земята.
Всички тези негови заигравки изглеждаха нелепо, но Бол не съжаляваше и ги оправдаваше с благородните си цели.
Парите течаха на тънка струйка, но изведнъж всичко свърши.
През 2003-та и 2004-та Бол бе арестуван на няколко пъти по обвинение в домашно насилие. Веднъж преби дъщеря си, след което се обади в полицията и се предаде.
След няколко такива инцидента, партньорите му в абсурдните начинания престанаха да си сътрудничат с него.
През лятото на 2004-та Бол напусна едно казино и се качи в такси. Адвокатът му твърдеше, че не е бил употребил алкохол. Но когато Мануте забеляза, че нещо не е наред, колата вече летеше по магистралата с неконтролируема скорост. След секунда пресече насрещната лента и се заби в оградата, а водачът и пътникът излетяха навън. Шофьорът на таксито почина, а Бол бе откаран в болница с хеликоптер със счупени два шийни прешлена и коляно.
През последните години той изпитваше трудности при придвижването си, но не се отказа от каузата.
Джон Гаранг почина през 2005 г., формално като първи президент на Южен Судан. Всъщност малко преди смъртта му (той се разби с хеликоптер) беше подписано споразумение за прекратяване на гражданската война и според нейните условия трябваше да се проведе референдум за независимост шест години по-късно, през 2011-а
Наследник на Гаранг беше неговият съратник Салваторе Киир. Той поддържаше добри отношения с Мануте Бол още от 80-те години и го убеди да агитира за него и неговата партия на предстоящите избори.
Семейството му умоляваше Мануте да се завърне у дома в Щатите, но той продължаваше да отлага, въпреки че тялото му вече се разпадаше.
Бившият баскетболист вече не можеше да ходи и хора на Киир го носеха на ръце за предизборната агитация по градове и села.
През април 2010 г. Бол дочака Освободителната армия да спечели изборите и все пак се озова на самолета за Вашингтон.
Но до Канзас Сити, където беше домът му, той така и не стигна. Кацна късно през нощта и прекара нощта в хотел, а на другия ден не можа да стане от леголото. Вкараха го в болница. Заради синдрома на Стивънс-Джексън, рядко заболяване на кожата, причинено от некачествени лекарства, бъбреците му бяха отказали. Лекарите не можаха да определят източника на вътрешния кръвоизлив и няколко месеца по-късно си отиде.
"В един от последните му дни говорихме за политика - разказва Том Причард, мениджър на благотворителната организация, основана от Бол. - Мануте беше щастлив от успеха на изборите. Обсъждахме изграждането на училища, наближаващия референдум, надявайки се убийствата в страната да приключат. Бол вече беше невероятно слаб, но почина щастлив: "Аз го направих, аз все пак успях" ми каза той на прощаване."
***
През 2011-а Южен Судан придоби независимост, но през през 2013-а г. избухна нова гражданска война. Салваторе Киир и вицепрезидентът Риек Мачар периодично се обвиняват взаимно в опити за завземане на властта и започване на военни операции начело на Освободителната армия и опозицията. През последните седем години загинаха още около половин милион суданци, а други четири милиона останаха без покрив.
Село Тарулей, в което се роди Мануте Бол, отдавна е заличено от лицето на земята.
