Повечето боксьори ще ви кажат, че ударите, понесени на ринга не болят толкова, колкото тези извън него.
Да бъдеш принуждаван да се съгласяваш на двубой в последния момент, рядко да получаваш парите, които са ти били обещани и да узнаваш, че мениджърът ти всъщност работи за противника - това са обстоятелства, с които все още се сблъскват мнозина в този спорт.
Но представете си, че сте Лен Джонсън, пенсиониран боксьор в средна категория с над 100 битки зад гърба си, и да влизате в манчестърската кръчма Old Abbey Taphouse след дълъг септемврийски ден през 1953 г.
Тогава Джонсън е в началото на 50-те си години, цял ден е карал автобус из града и иска да поръча по едно питие за приятелите си.
Но му е отказано да бъде обслужен и просто е изхвърлен от бара. Единствено заради цвета на кожата му.
Не за пръв път Лен Джонсън е дискриминиран за това, че е чернокож и е свикнал да се бори, както го е правил през цялата си кариера.
Боксьорът е роден през 1902 г. в Клейтън, Манчестър, и е най-голямото от 4 деца в семейството на баща от Сиера Леоне и майка от Ирландия.
Когато е на 19, момчето се замесва в сбиване по време на работа и затова баща му го води да гледа местен боксов мач, а и даже му уговаря битка само няколко седмици по-късно.
Лен няма почти никакви познания по бокс и не знае как да се подготви, но тренира колкото може и печели първия си бой с нокаут в третия рунд. Признава, че е победил с късмет, защото съперникът му сам си натресъл брадичката в ръката му: "Изобщо нямах идея как съм го нокаутирал".
Късметлийска или не, тази победа е само началото на нещо голямо.
Бащата на Лен Джонсън е бивш боксьор и успява да помогне на сина си да усвои защитни техники, които ще се превърнат в негова запазена марка.
С времето Лен развива качества на завършен боец, който успява да избегне повечето от ударите на съперника и да контраатакува достатъчно добре, за да запише 36 нокаута и общо цели 93 победи.
Началните му години на ринга са колебливи и за малко да доведат до преждевременно отказване, но през 1925 г. Лен Джонсън прави големия си пробив - и побеждава действащия шампион на страната в средна категория Роланд Тод два пъти за седем месеца.
През същата година Лен надвива и Тед "Кид" Люис, един боксьор, описан веднъж от Майк Тайсън като "вероятно най-великия боец на Великобритания".
Никоя от тези победи обаче не носи заслуженото признание на Джонсън, тъй като не е официален двубой за титла. И има само една причина защо.
Съществуващото правило на Британския боксов борд гласи, че всички претенденти за някоя от титлите трябва да са "от бели родители". Правилото е подкрепено от правителството, когато влиза в сила през 1911 г. и остава да важи чак до 1948-а, когато Дик Търпин става първият чернокож шампион на страната.
Лен Джонсън не е единственият боксьор с голям потенциал, чийто път към елита е блокиран в онези времена. В Ливърпул се подвизава един ганаец на име Ричи "Кид" Танър, смятан за най-добрия в категория перо, който също никога не се боксира за най-голямата награда.
В началото на XX век и в Щатите демонстрират непоносимост към чернокожите боксьори, макар да не ги ограничават по правилник да стават шампиони. Тогава Джак Джонсън се сблъсква с много враждебност през седемте години, в които носи световната титла в тежка категория, и дори е принуден да напусне САЩ, тъй като е осъден по расистки подбуди.
Амнистиран е едва през 2018-а, 72 години след смъртта си.
Лен Джонсън също бяга от своята страна и през 1926 г. прекарва 6 месеца в Австралия. Там боксьорът успява да вземе титлата на Империята в средна категория, но не получава възможност за триумфално завръщане в родината си. Информиран е, че шампионският му пояс няма да бъде признат във Великобритания и това води до тоталното му отчуждаване от света на бокса.
"Предразсъдъците към цвета на кожата ми пречат да получа мач за титлата. Смятам, че вече няма смисъл да продължавам", признава той.
Последният му боксов мач е през 1933 г., но това далеч не е краят на неговите битки. Всъщност колкото и да е разочарован Джонсън, той отгръща цяла нова страница от своята история.
Към края на Втората световна война вече бившият боксьор се присъединява към Комунистическата партия и често се намесва в дела, свързани с расовата дискриминация.
Един от големите му успехи идва именно вследствие на онази случка в Old Abbey Taphouse, когато е прогонен по расистки подбуди. Тогава двамата с най-добрия му приятел отиват при кмета, разказват за станалото пред пресата и се завръщат в кръчмата с още около 200 души.
Едва тогава Лен Джонсън получава необходимото отношение и е обслужен в заведението, макар че даже не пие алкохол.
Случаят се оказва повратна точка и променя правилата в още куп заведения в Манчестър, които най-сетне започват да обслужват чернокожите клиенти.
Подобни пробиви не успяват да осигурят успешна политическа кариера на Джонсън.
Той умира през 1974-а на 71 г. след един живот на премеждия, които може и да ни се струват измамно далечни. Но няма как да не ги свържем с днешния ден, когато темата за расизма пак е водеща на Острова и на още толкова много места в развития свят.
Днес Old Abbey Taphouse е място, където историята на Лен Джонсън често се припомня. Този месец кръчмата ще приеме конференция, на която ще присъстват членове на семейството на Лен, историци и актьори, играли в пиесата "Боец", базирана на живота му.
Вече е подета и кампания да бъде издигнат паметник на боксьора в Манчестър, където той толкова години се бори за промяна.
"Той все още е сравнително непознат в Манчестър и във Великобритания. А трябва да е национално съкровище", смята актьорът и член на боксов клуб Лани Турей. "Имал е близо 130 двубоя и е спечелил 93. Той е един британски Мохамед Али - затова е шокиращо, че не знаем кой е."
"Но той е бил боец и на ринга, и извън него. Мисля, че важното е да запомним именно това".
